До мен нещо замърка — Тони.
Гледаше скицата, хилеше се, мъркаше като сит котарак, а очите му отново излъчваха радост.
— Харесва ли ти? — прошепнах.
— Хубво, хубво — отвърна той с гърления си глас.
— Искаш ли я?
— Дда.
Дадох му рисунката. Той я грабна с дебелите си пръсти, седна встрани и заби поглед в нея, забравил света и себе си.
— Тони! — чу се вик.
Момчето се стресна, бързо сгъна листа и го пъхна под ризата до гърдите си.
— Тони, твой ред е, хайде-хайде! — извика бай Шими. — Качвай се!
Тони, изглежда, знаеше какво му предстои, защото, без да чака повече подканвания, остави палтото си на земята, отиде под скалата и започна да се катери нагоре. Камерата хвана краката му до коленете и забръмча. Разбрах: Тони просто дублираше катеренето на Ричард Брук. Звездата, както беше споменал бай Шими, не можеше или пък не желаеше да се катери: твърде рисковано бе това пълзене по почти отвесната скала. Затова пък за момчето изкачването като че беше играчка. С удивително точни и почти машинални движения на ръцете и краката, сякаш безброй пъти се бе катерил по тия главозамайващи височини, той пъплеше нагоре като първокласен алпинист. Гледах, гледах и не издържах: възелът в гърлото ми се стегна. Наведох глава.
А Тони бе стигнал до десетина метра над земята и навярно щеше да продължи и по-нагоре, ако не беше го спрял гласът на Режисьора:
— Стоп!
— Тони, слизай! — извика бай Шими.
Тони слезе, но Режисьора поиска да повтори кадъра и момчето отново тръгна по ръба на това страшно черно бърдо.
Махнах се.
7. Находки
Тръгнах из селото, опитвайки се съгласно препоръката на Мирски да мисля „дори когато не е нужно“ и да очертая своето по-нататъшно поведение. Следите ставаха толкова много и противоречиви, но ако решех да тръгна подир всяка от тях, нямаше да стигна далеч. Хипотезата обаче, че Режисьора стои настрана от играта поради физическата си слабост, бе опровергана пред очите ми преди минута от самия него. Богат актьорски опит, добре обмислен сценарий, силна доза ЛСД, една кама, която се задига от съседа Ричард Брук — и ето ти убийство. С този ход върху таблото загадъчната история с бързите скокове на канията от стаята на Ричард Брук до куфара на Режисьора и обратно получаваше съвсем логично обяснение…
И тъй — като че отново всичко съвпада, както съвпадаше и с фигурата на Габи Фернандес. Къде обаче остава маститата личност на арестувания Робинзон Голдсмит?
Махнах с ръка, отпъдих мисълта за убиеца: по-добре да вървя по следите на доларите, които са поне тук, едва ли не навсякъде. Решително се отправих към училището.
Дворът и сградата бяха пусти: цялата група бе на снимки. Този път обаче нямах намерение да повторя грешката с обиска в дома на Лорда. Трябваше ми поне един свидетел и го намерих в лицето на касиерката — единственият човек, останал в базата. Тя седеше пред бюрото и натискаше клавишите на сметачната машина. Бялата й коса и добрите й очи ми внушиха доверие, пък и нямах друг изход. Легитимирах се и поисках да отвори касата.
А в касата имаше над трийсет хиляди лева и четири хиляди долара.
— Днес изплащам заплати и хонорари — обясни тя.
— А доларите?
— За американците са.
Поразгледах банкнотите. Имаше всякакви — по десет, по двайсет, по сто долара и всички без изключение бяха овехтели, по всяка вероятност — истински.
— Откъде получавате доларите?
— От варненската банка.
— Лично?
— Понякога ги взима и нашият директор бай Шими.
— Бъдете любезна, вземете хартия и писалка и елате с мен. Желая да направя един малък оглед из стаите, нуждая се от свидетел.
Търсех, разбира се, фалшивите пари, но повече от тях ме интересуваше ателието, където те се произвеждаха. Уви, във всички помещения имаше всичко друго, но не и печатарски машини. Влязохме и в стаята на Фернандес. Порових тук-там — нищо.
— Отворете тук — казах и посочих страничната врата със секретната брава.
— Тук влиза само операторът — отвърна тя. — Тук се съхранява филмовият материал.
— Отворете! На моя отговорност.
Тя ме изгледа малко накриво, но отвори.
Ако се съди по мивката и рафтовете по стените, помещението бе бюфетът на училището. Сега по полиците заедно с няколко бутилки уиски лежаха десетки кръгли металически кутии за филмова лента. На пода в дълбок металически бидон бяха сложени няколко касети. Всички изглеждаха празни с изключение на една, от която стърчеше крайчец на лента. Коя от тях бе касетата, която Фернандес бе заредил в чувала? Посегнах към заредената касета.
— Недейте! — спря ме касиерката. — Това е заснет материал. Ще го осветите.