Пуфтейки доволно с лулата, аз се върнах при площадката под скалите. Снимаха близки планове на същата сцена. Цял час вече Орлово око напразно се мъчеше да скалпира великия бледолик брат Сантяго Бим и цял час Сантяго Бим изпращаше в небесните прерии вожда на команчите Орлово око, като забиваше камата в гърдите му.
А Тони си седеше кротичко встрани с моя блок на колене и шареше по него с молива. Никой не му обръщаше внимание. Тихо застанах зад него, надникнах.
Върху големия грапав лист се очертаваше копие от моята скица на Режисьора. Едно абсолютно точно копие на оригинала, на оригинала, който лежеше върху коляното на Тони.
Впрочем не знаех кой е оригиналът и кое копието…
8. Малко ред върху дъската
Потеглихме с автобуса едва след като златните слънчеви ивици над черните скали потъмняха. Орлово око беше окончателно убит и сега той похъркваше на седалката. До него, както винаги, се беше настанил Ричард Брук, зад тях — Дафна Флеминг, мълчалива, недостъпна, загледана в морето. Най-отпред седеше операторът, а до него се подрусваше голям металически бидон. Онзи.
— Пращаме материал в лабораторията — ми обясни на тръгване словоохотливият бай Шими. — Дано е в ред. Миналата седмица се наложи да преснимаме двеста метра. Провалиха ни ги при проявяването. Там в лабораторията има едни кочанени глави…
Бях уверен, че касетата с доларите е в бидона, че Фернандес непременно ще я предаде по-нататък на своя съучастник, с което върху таблото ще се появи още една важна фигура. Не биваше да я изпускам от очи.
Мистър Холивуд, изчерпал своите скромни сили в безбройните схватки с камата, се беше сгушил зиморничаво в седалката и отново заприлича на мумия.
До мен Ели тихо и монотонно нареждаше, че си сбъркала призванието, като хукнала да учи английска филология, че тя била родена само за киноактриса и за нищо друго, и не мога ли да поприказвам по този въпрос с оня бай Шими, наля съм му вече приятел, или тя самата да поговори с мистър Холивуд? Току-виж, я ангажирали, а? Та да не би да е по-грозна от тази Дафна? Не виждам ли, че гърдите на тази старуха са префасонирани с разни подплънки?
А аз си мислех за ония чудни гравюри във вонящия сандък до прасето, за онова познато брадато антично лице върху листовете, за изумителното копие, което правеше Тони върху моя блок с моя молив на моята собствена скица… Безсмислица някаква, пълна антилогика, антиразум, антивсичко! А може би това не е работа на идиотчето? Може би самият Габриел Фернандес е направил копието и Тони само е прекарал молива върху нанесените вече линии? Но не, дявол да го вземе, не. С очите си видях как Тони рисуваше, със собствените си очи: той държеше молива в късите си като кебапчета пръсти, нахвърляше линиите без колебание, с движение на опитен майстор, без да трие, без да повтаря нито веднъж, и аз го гледах цяла минута, докато накрая ме усети, и тогава захвърли блока и побягна, сякаш го гонех да го пребия, сякаш бях стражарят, с когото майка му така го плашеше.
Покрай автобуса профучаваха електрически стълбове, реклами на корабостроителницата с категоричен призив да си купя параход, плакати на КАТ с озъбени черепи и потоци ракия, уверения на ДЗИ, че е крайно време да се застраховам, и това още повече увеличаваше бъркотията в съзнанието ми. Само допреди час ми се струваше, че съм стигнал до някакъв ред върху дъската. Сега отново всичко се обръщаше с главата надолу, а картината се накъсваше и разпиляваше на безброй парченца. Съвсем очевидно бе, че или аз съм един абсолютно бездарен кандидат-Шерлок Холмс, или пък имам насреща си извънредно силен противник, който така талантливо разбърква фигурите, че е изобщо невъзможно да се подредят в логичен ред. Мина ми през ума печалната, но трезва мисъл, че най-доброто, което бих могъл да направя, е да телеграфирам на шефа с думите на бай Шими: „Подавам си оставката“.
Но, уви, това не можех да сторя поради сто причини и една от тях бе доктор Кречмър, който чакаше пред хотела. Кети Браун веднага изтича при него, той нежно я целуна, а сетне двамата влюбено влязоха в хола и оттам — в асансьора. Сега вече в играта се вмъкваше и доктор Кречмър…
Друга причина бе Габриел Фернандес, който понесе своя бидон в стаята си, без дори да се отбие в бара за редовния коктейл.
Третата пък бе писмото, което получих от портиера заедно с ключа! Бе от капитан Добрев.
Здравей, Ник! — пишеше той — За твое сведение, няколко новини, които може би ще те заинтересуват.
В страната има 6 ханчета, 2 ресторанта и три магазина за кафези и храна за рибки, носещи заглавието „Черният кос“. Освен кръщавано вино, намален грамаж на порциите и касиерски шашми не е установено нищо подозрително. Продължаваме издирванията. Търсим и местности, наречени „Черният кос“, „Кос“ или „Черната птица“. Но май че няма такива. Никъде няма също и „Черен роб“. Както ти е известно, у нас никога не е имало черни роби, а само черни арапи. Толкова по твоя „Блек бърд“.