— За Тони ли ме вземаш?
— Не съвсем. И внимавай да не те забележат.
— А ако ме забележат?
— Ще им се усмихнеш с най-милата си усмивка. Аз излизам, имам друга неотложна работа. Чао!
— Няма ли да ме целунеш?
— Не — казах и я целунах.
Десет минути по-късно бях в хотел „Бисер“. Установих следното:
Патриция Джексън пристигнала тук преди месец и заела самостоятелна стая. Вчера към 16 часа внезапно си заминала за Варна. Била красива, руса и тъжна. Посещавал я, обикновено късно вечер, един мъж, чужденец, мургав, с черни мустачки и къдрава коса. Испански тип. Ако се съди по нейните куфари, тоалети и бижута, тя трябва да е доста богата. Не, никой не я изпратил. Не е носила червена чанта, а само луксозни кожени куфари.
Поисках да видя попълнената от нея адресна карта: почеркът бе онзи от бележката на П.
Излязох обнадежден, но този път се въздържах от прибързани оптимистични изводи: бях натрупал вече достатъчно горчив опит. Тъй или иначе обаче, върху дъската прозираше едно ъгълче с две логично свързани фигури: русата дама, която е изнесла червената чанта с доларите и след това я е хвърлила в морето, е Патриция Джексън, в това можех да не се съмнявам. Можех и да не се съмнявам, че мургавият мъж — испански тип, е Габриел Фернандес, че писмото до него е било от Патриция. Можех по-нататък да предположа, че Фернандес е получил фалшивите банкноти от нея. Впрочем можеше да се приеме и обратното, тъй като чантата с парите бе изнесла тя. Точната връзка помежду им оставаше още да се изясни.
Взех москвича на Веселин — използувах го за първи път, — полетях към Варна. В управлението заварих само лейтенант Данкин, който в цивилни дрехи още повече приличаше на миролюбив кабинетен учен. Атакувах веднага:
— Трябва ми техник от лабораторията, да ми направи анализ на няколко банкноти.
— Веднага — каза той спокойно, без никак да се изненада от бурното ми появяване. Вдигна слушалката: — Другарю Малинов, елате. Да, по онзи въпрос.
Ясно, тук също вършеха нещо по „онзи въпрос“, но защо не ме държаха в течение?
Техникът беше плешив човечец с кръгли очила. Без много думи влезе в лабораторията и пристъпи към пробите. Най-напред изследва банкнотите, които взех от касетата на Фернандес. Отговорът беше категоричен:
— От същите са, отлично направени. И хартията, и печатът, и образите.
Бях в небесата.
Дадох му банкнотата от чекмеджето на Кети Браун. Той само хвърли поглед върху нея и учудено ме измери през очилата си:
— Другарю, та това не е банкнота.
— Как тъй не е банкнота?
— Бутафория някаква. Вижте.
Наистина точно под образа на Хамилтън вместо обещанието, че съкровището на Съединените американски щати ще плати на предявителя десет долара, имаше надпис с абсолютно същите букви: „Мисисипи филм корпорейшън“. Друга разлика нямаше.
Прихнах в смях и като се слушах, разбирах, че Лорда беше сто пъти прав, като ме наричаше пале. Аз бях едно непоправимо, глупаво пупи, като ония, дето припкат пред майките си, без да се оглеждат встрани, и накрая хлътват в ямите. Бях попаднал в собствената си клопка. От много престараване. Бях задигнал от ония пари, които Сантяго Бим предлагаше на индианците за карабини, а Орлово око отхвърляше с презрителен жест и вик: „Не!“
Като поразмислих обаче, заключих, че и този наивен провал си има своето значение: Кети Браун поне, от която задигнах тия бутафорни долари, а заедно с нея и доктор Кречмър можеха да останат извън всяко съмнение. Сега във фокуса на моето внимание щяха да останат двама души по-малко.
Прибрах парите си под малко насмешливия поглед на техника и се върнах при Данкин. Горях от нетърпение да му разкажа нещичко за моите открития. Но той не ме попита нищо. Въпрос зададох аз:
— Какво става с Робинзон Голдсмит? Говори ли?
— Нищо не знам — каза той равнодушно и бях сигурен, че знае много.
— Поздравете капитан Добрев — рекох. — Кажете му, като го видите, че скоро ще имам големи новини за него.
— Тъй ли? — попита той, без да помръдне нито един мускул.
— Точно тъй! — отвърнах и доста нервозно треснах вратата зад себе си.
Яхнах москвича и взех разстоянието до хотела за осем минути. Шосето беше задръстено с коли, които бясно сновяха между Варна и Златните пясъци. Беше разкошна вечер — с пълнолуние на небето, сантиментални лодки в морето, кресливи песни в ресторантите и катаджии по завоите.
В девет бях в „Рубин“. Елина ме посрещна свръхвъзбудена. Японските й очи святкаха.
— Отидох, видях, победих! — извика тя.
Сега вече тя беше напълно тя.
— Казвай!
— Фернандес изгори доларите!
— Не!
— Да! Всичките, до един.