— Разказвай поред!
— За първи път виждам такова нещо, честна дума. Отидох, както ми каза, до неговата врата на балкона, ама той я беше затворил и беше спуснал завесите. Но отдолу имаше една пролука и можах да видя. Знаеш ли какво видях?
— Не знам.
— Габи беше сложил големия пепелник на масата, вадеше долари от касетата и ги гореше един по един. Два пъти ходи до банята да хвърля пепелта, докато ги изгори всичките. И го правеше с едно такова настървение, като че гореше не долари, а най-злия си враг. Беше знаменито.
Съзирах как още едно квадратче върху дъската се осветлява и в същото време благодарях на всички богове, че при обиска в училището имах свидетелка: ето един път, когато спазването на законността ме възнаграждаваше богато. Сега унищожаването на всичките фалшиви долари на Фернандес не струваше колкото тяхната пепел. Вече спокойно можех да уведомя шефа, че имам главната или поне една от главните фигури в ръцете си. Оставаше, разбира се, ателието, но и за него щеше да дойде времето.
— Какво друго си видяла? — попитах.
— Когато изгори всичките пари, той се изми, преоблече се и слезе долу. После отидох пред вратата на доктор Кречмър. И…
— И какво?
— Нищо. Вътре бяха той и Кети. Само си говореха. На американски. Той питаше дали е предала нещо, не разбрах какво, тя каза да, но каза, че тя, коя е тази тя, не разбрах, се е уплашила, защото той, не разбрах кой е този той, бил много разстроен…
— И аз не разбрах много от това, което си разбрала ти.
— Е, да, нямах микрофон, нито магнетофон. А после тя се разплака, започна да се вайка, че той, докторът де, не я обича вече. Докторът се ядоса, каза, че много я обича, но че няма време за губене. И знаеш ли какво каза той тогава?
Тя изхихика в шепата си.
— Какво? — попитах.
Ели прошепна няколко думи в ухото ми.
— Сигурна ли си? — удивих се аз.
— Честна пионерска!
— Какво отговори тя?
— Нищо. Тя май не го разбра.
Седнах, засмях се, но някак си не ми беше смешно.
— Какво стана по-нататък?
— Кети си отиде, после излезе и докторът. Сигурно на вечеря.
— Тръгвай — рекох. — Ще вечеряме и ние.
Около масата бяха вече всички — стегнати, усмихнати, във вечерно облекло. Сториха ни място, седнахме. Липсваше само Робинзон Голдсмит. В коя ли килия сърбаше той вечерната си чорба?
9. Мистър Холивуд в действие
Драмата започна съвсем ненадейно. Нищо, действително нищо не предвещаваше бурята.
Отначало вечерята се проточи безвкусна и мълчалива. Нямаше го бай Шими да разказва вицове, нямаше го и Тони да строи абстрактни конструкции върху масата. Габи Фернандес дори, снощният шумен център на трапезата, сега не проронваше дума: едва отхапваше от шишчетата и навярно мислеше за своята Патриция, която трябваше да пренесе червената чанта далече в Америка, където двамата щяха да бъдат много щастливи. Мълчеше и Любомир Соколов, макар че енергично разкъсваше с едрите си зъби коравата пържола. Дафна и Ричард свръхлюбезно си разменяха солта и пипера, а мистър Холивуд подремваше на своя стол и може би скоро доктор Кречмър трябваше да го заведе в стаята му: действието на ЛСД беше окончателно преминало, настъпваше депресията. Тревожната безсънна нощ и напрегнатият трудов ден си казваха думата.
Аз също не се чувствувах по-блестящо. Усещах как след първата чаша вино ме обзема блажена сънливост и как всички преуморени клетки на моето същество жадуват за легло. Опитвах се обаче да отпъдя меките пипала на Морфей и полагах усилия да мисля. Мислех значи, че е настъпил моментът на „конкретното“ действие, че имам вече достатъчно данни в ръцете си, за да пристъпя към арест, и че първият задържан трябва да бъде Фернандес. Мислех също, че ако закъснея с тази първа стъпка, има опасност Фернандес да ми се изплъзне, макар и да си мислех още, че ако го оставя на свобода и продължа да го следя, ще се открият възможности да стигна и до ателието. Мислех по-нататък и за любопитния израз, изтърван от доктор Кречмър пред Кети, и за вероятността той да е бил неправилно чут от Елина през спуснатите завеси. И си мислех даже, че…
Но, уви, на мислите ми тази нощ не бе съдено да стигнат до благополучен завършек. Тази нощ бе отредена за друго.
Започна се с един телефонен звън или по-точно с мекия глас на високоговорителя, който канеше мистър Холивуд да се яви на телефона.
Той стана едва при третото повикване и едва се дотътри до кабината. Очите му бяха мътни, долната челюст — безволно отпусната, ръцете му по старчески трепереха. Едва вдигна слушалката до ухото си. И не каза нищо, само слушаше. Но като излезе от кабината, той като че бе друг: тялото му бе изопнато, челюстта — стегната, ръцете — свити в решителни юмручета. С бързи крачки стигна до нас и нещо излая на своя насечен носов американски диалект.