Думите му предизвикаха вълнение. Фернандес скочи от стола, след него се изправи Кети Браун и даже Дафна припряно заговори с Ричард.
— Какво става? — попитах Елина.
— Обадил се бай Шими. Случило се нещо лошо с Тони, онова, изродчето. Закъсал сред скалите, не можел да слезе.
Режисьора махна повелително с ръка и тръгна към вратата. Последваха го всички, включително Елина и аз. Посетителите в ресторанта удивено следяха с очи тази тълпа кинаджии, която така безцеремонно напускаше заведението.
Автобусът беше тук, но шофьора го нямаше. На волана седна Ричард, ние зад него. Мина ми през ума, че следва да звъня на капитан Добрев, но моторът вече ревеше. Долу остана само доктор Кречмър и отдалеч видях набразденото му от рекламните светлини загрижено лице.
Ричард подкара с чисто американско темпо. Никога не бях допускал, че този тромав автобус може да взима острите завои с такава главозамайваща леснина и като мустанг в прериите да прескача траповете на изровения път, който се отделя от главното шосе за село Захариево.
За миг поисках да си представя, че летя по крайбрежното шосе и че с черен ролс-ройс преследвам гангстерите, но не се получи нищо: тревогата на американците се бе предала и на мен и тя ми пречеше да фантазирам. Наистина Тони беше техен приятел, един малко странен приятел, като онези овехтели и вече счупени играчки, с които сме свикнали и които обичаме. Не знам защо обаче, през последните два дни аз също се бях привързал към този смущаващ съзнанието ми дегенерат, който обожаваше, песните и рисунките, криеше гравюри при прасето и, да, сам рисуваше…
Видяхме го отдалеч. Или по-скоро видяхме светлото петно при скалата.
Никога тази картина няма да се изтрие от паметта ми: мощните черни контури на настръхналите към звездите скали, облени от мъртвешката светлина на пълнолунието; горе, точно под върха на вкаменената светкавица — един ярък до заслепяване и трептящ от напрежение светлинен кръг; и в кръга — една дребна фигура, като кукла, като гном, като привидение…
Спряхме на петдесетина метра от подножието на скалата — по-нататък автобусът не можеше да се движи — и се втурнахме напред.
Първото нещо, което видях, бяха двата дъгови прожектора, насочили острите си като кинжали синкави лъчи нагоре, там където шаваше фигурката.
Хората съзрях после — очите бавно свикваха с тъмнината. Около прожекторите се бе насъбрало цялото село, всички — хората, кучетата, котките, петлите и целият колектив на филмовата продукция — с техниците, статистите, актьорите, осветителите, асистент-операторите, помощник-режисьорите, гардеробиерите, гримьорите, пиротехниците, шофьорите, всички, всички… Гледаха нагоре към светлинния кръг, който бе сякаш пробил стръмната и зигзагообразна скала, и мълчаха, а наоколо всичко се къпеше в лунната светлина и в монотонния звън на щурците.
Бай Шими стоеше до прожекторите и си шепнеше с осветителите, без да сваля бинокъла от очите си. До него, скръстила ръце на гърди, се беше изправила майката на Тони; огънят на дъгите играеше по скованото й сухо лице. И като че нямаше тревога в него, нито страх — само студен гняв.
А горе, под кривия връх, който беше началото на вкаменената светкавица, в центъра на ослепителното петно, стоеше Тони. Сам. На една мъничка издатина, не по-голяма от двете ми шепи. Стоеше с мокасините си от еленова кожа, траперски панталони, дългото като кафтан палто, държеше нещо в ръце — какво точно, не виждах въпреки очилата си — и издаваше жален хленч, който, отразен от околните бърда, се връщаше към тишината утроен и от това ставаше още по-унил и печален.
Гледах като омагьосан. Не мърдах, не дишах, клепачите си дори не движех. Имах чувството, че не Тони, а аз стоя там горе под звездите и луната и че помръдна ли се, ще политна в черните бездни, които ще ме погълнат завинаги.
Режисьора се приближи до бай Шими и шепнешком поиска обяснение за случилото се. Шими разказа с няколко думи, преведени от преводача на продукцията: той си бил вече легнал, когато чул крясъци и викове. Не се учудил: Тони ядял поредния пердах от майка си. Скоро след това обаче плачът на Тони долетял вече не от близката селска къща, а някъде отвисоко и бил така сърцераздирателен, че Шими, разтревожен, излязъл. Едва след дълго търсене успял да забележи в лунната светлина Тони, изправен горе сред скалите. Тогава Шими дал тревога и звъннал в хотела… Тони не иска да слезе, какво ли не му говорим, не ще, та не ще… На пожарната команда във Варна не сме звънили още, нито на милицията, защото, знаете, нали, Тони не понася униформи, току-виж, скочил… Не знаем какво да предприемем по-нататък, а Тони може да направи някоя беля, де да знаеш какво щрака в неговата глава…