При последните думи момчето ревна по-силно. Бай Шими пак млъкна и безпомощно се огледа наоколо. Дълги секунди преминаха в колебливо изчакване. После видях как Фернандес предава камерата на своя асистент и взема мегафона от бай Шими. Той пристъпи напред и вдигна фунията пред устата си:
— Ало, Тони! — завика той с приятния си южен тенор: — Ти мой приятел, амиго, ком хир, има камера, охохо! А? Хайде-хайде, Тони! Тони добър момче, добър амиго на чичо Габи, а? Тони горе, чичо Габи доле, чичо Габи плаче, ох-ох!
И зарида с театрална сърцераздирателност и това можеше да е много смешно, но никой не се засмя и още по-малко Тони, който не реагираше.
Отново настъпи тишина.
— Мама! — заповяда мистър Холивуд.
Фернандес едва не пъхна мегафона в устата на селянката.
— Говори му! — прошепна й бай Шими. — Хайде, кажи му нещо мило, майка си му най-после.
Жената дълго мълча. Всички напрегнато чакаха какво мило ще каже тя. Стори ми се, че и щурците даже млъкват, за да се ослушат в думите на майката. А тя само изрече бавно, тихо, през зъби със своя грубоват селски глас:
— Тоньо, слизай веднага, чуваш ли ме? Слизай, че иначе ще извикам стражарите!
Заплахата даде обратен резултат. Горе Тони запищя и замаха ръце и над смълчаното множество се разнесоха неразбрани звуци, сред които мажеше да се отдели само едно „Нее!“. Уплашени, щурците също ожесточено писнаха.
Под напора на един едва осъзнат порив аз грубо изтръгнах мегафона от ръцете на жената, приближих се до Режисьора:
— Може ли аз?
— Йес.
Вярвах, че имам начин да сваля Тони, да го привлека долу.
Вдигнах мегафона, заговорих тихо, исках гласът ми да звучи интимно, но удесеторен от апарата и утроен от ехото, той загърмя кухо и патетично:
— Тони! Тук е Ник, помниш ли ме? Онзи, дето рисува картинки. Слез, имам чудесни картинки. Много. И в къщи, и тука, картинки колкото си щеш. Ето виж! — Извадих някакъв лист от джоба си и го размахах пред прожектора. — Много хубави картинки. И цветни моливи имам, и бои, и четки, каквото искаш. Ако слезеш, ще ти ги подаря и ще ти дам листове сам да си рисуваш. Хайде, ела, ще рисуваме заедно…
И в този миг стана нещо съвсем неочаквано. Тони закрещя и това беше отново същото „Нее!“, което беше отправил към майка си, сетне пак зарева и това беше „На! На!“, и замахна с ръка и метна онова, което държеше. И в светлината на прожекторите от скалата полетяха птици…
Не!… Пеперуди.
Не!… Хартийки.
Хартийки… Те се носеха плавно от топлия вятър над нас, вляво, вдясно, падаха върху издатините на зъбера, търкулваха се леко по тях, носеха се във въздуха като огромни разноцветни снежинки, докато най-после кацнаха на земята, върху главите, върху апаратите, върху загретите прожектори.
Грабнах една — знаех вече какво ще видя, — погледнах: долари.
А горе той хвърляше още и още, вадеше снопчета от джобовете си, хвърляше и ревеше с женствения си глас:
— На̀а! На̀а!
И повтаряше благородния жест на Орлово око, хвърлящ с великолепно презрение парите в лицето на Сантяго Бим.
Затрещя гръмотевица.
Една. Тя се блъсна в околните скали, върна се утроена и разтърси из основи малкия, затворен сред ридовете свят. Каменната светкавица обаче не оживя, не се заби в земята, не я превърна в пепел, но точно над главата на Тони нещо пръсна.
Последва втори гръм. И трети. И четвърти. И втори път, и трети път, и четвърти път около Тони заподскачаха фонтанчета каменен прах.
Бяха изстрели и идваха откъм селото — толкова можех да съобразя, — но нямах сили да се откъсна от картината на обстрелвания Тони и да предприема нещо.
Отначало Тони стоеше вцепенен като статуя на ужаса. При последния гръм обаче той болезнено извика, олюля се, размаха безпомощно ръце и полетя надолу подир банкнотите. Два-три метра той пада свободно като чучело, над него се развяваха полите на дългото му палто, после се строполи върху първия ръб на зигзага, търкаля се още няколко метра и спря, закачен за някаква каменна издатина, с провиснали надолу ръце, крака и глава.
Изстрелите заглъхнаха. Млъкна и Тони. Не млъкнаха щурците.
Цялата сцена се разигра толкова внезапно и бързо, че в течение на много секунди хората стояха като парализирани. Пръв се съвзех аз — или поне тъй си мислех тогава, — обърнах се: назад бе само непрогледен мрак, сгъстен още повече от светлинната завеса на прожекторите. Хукнах към тъмнината, бъркайки в задния джоб.
Наблизо заръмжа автомобилен мотор. Успях да зърна червените светлинки на една кола, която се отдалечаваше от уличката на Дивия запад към близкото шосе. Стрелях. Ниско, в гумите. Колата не спря. Зад нея се мярна някакъв силует и изчезна. Тичах с всички сили, стрелях пак. Колата стъпи на асфалта, светлините й се загубиха зад тъмния масив на канарите.