Да взема друга кола бе късно — всички бяха под скалата при Тони. Втурнах се в училището. Блъснах първата врата, която ми се изпречи: телефонът беше на масата. Обади се сънен глас от селсъвета.
— Тук милицията! — изревах. — Дайте ми веднага Варна, управлението на МВР.
Само след десет секунди чух познатия глас на Данкин.
— Данкин! — закрещях аз без нужда. — Тук Карлов. От село Захариево към Златните пясъци се движи кола със софийски номер 89–85, по всяка вероятност на кинематографията. Да се спре на всяка цена.
— Какво се е случило? — флегматично попита Данкин.
— Стрелба по Тони, ти не го познаваш, може би е убит. Ще ти обясня по-късно. Прати хора и тук, в Захариево. Прати пожарната команда или алпинисти с въжета, стълби и прочие, може би още живее, виси на скалите. Но, за бога, бързо!
— Приех съобщението — каза Данкин.
Изтичах към скалата.
И се сблъсках с паниката.
Тя заливаше прожекторите, колите, апаратите, кабелите, като лавина се търкаляше към индианския лагер, към селските къщи. Жени и деца пищяха, блъскаха се, бягаха към площада, като поваляха декорациите и помитаха вигвамите. Мъже от продукцията се суетяха наоколо, уж да търсят нападателя, други събираха банкноти от земята, ругаеха, викаха и още повече засилваха безредието. Бай Шими също крещеше, махаше ръце и се опитваше да отклони тълпата от апаратите.
Хладнокръвие като че запазиха само Режисьора, който продължаваше да наблюдава увисналото над пропастта тяло на Тони, и асистент-операторът, който невъзмутимо снимаше всичко, което се изпречваше пред камерата му: Тони и скалата, Режисьора и паниката, мене и повалените декори…
Мозъкът ми автоматично отбеляза, че Фернандес го няма.
Нямаше я и майката на Тони.
А суматохата ставаше все по-голяма и обхващаше вече и киноработниците. Някой блъсна прожектор, стъклото се пръсна с гръм, в мрака изхвърчаха искри. Надигна се писък, залаяха кучета, от оборите замучаха крави и телета, заквичаха прасета: селото безумствуваше.
И внезапно в лудостта се вклини гласът на мистър Холивуд, последван от гласа на преводача, и двата гърмящи през мегафона:
— Тишина! Тишина! Всички от филма да останат по местата си, тук около мен! Внимание! Всички тук! Незабавно! И слушай заповедите ми!
Спокойният и безапелационен тон подействува, треската спадна, бъркотията попремина, постепенно настъпи тишина, й в нея неочаквано чухме щурците и с тях — стенания.
— Жив е! — извика Шими радостно. — Жив е Тони! — извика той пак. — Тони!
— Тишина! — прекъсна го рязко Режисьора. — Искам пълна тишина. Не бива да мърда, помръдне ли, ще падне.
Шими уплашено се сви, без да отклони поглед от скалата: Айнщайновата му коса изглеждаше сребърна в светлината на прожекторите, устните под дебелите мустаци потръпваха, изричащи мълчаливо предназначени за Тони думи. Действително един вик, едно по-рязко движение и момчето можеше да се откачи от случайно задържалата го издатина и да полети надолу и тогава нищо вече нямаше да го спре и това щеше да бъде краят.
А Тони продължаваше да скимти и аз виждах лицето му, кръвта, която се стичаше от разбитото чело, ръцете, които се олюляваха под гърдите, а прашните мокасини на неподвижните крака.
— Ричард, Любомир! — извика Режисьора. — Къде сте?
— Тук. — Двамата изникнаха от мрака, красиви и елегантни в тъмните си вечерни костюми и бели ризи.
— Качвайте се!
— Йес, сър.
Ричард хвърли сакото си, Соколов също, като свали и вратовръзката и засука ръкави. Останаха по ризи и черни панталони с напъхани в лъскавите чорапи крачоли. Подадоха им гуменки, появиха се пики, въжета, клинове, чукчета, халки.
Наблюдавах тия приготовления, гледах висящия над бездната Тони, гледах и мистър Холивуд и въпреки растящото напрежение, което ме обземаше, не можех да не се възхитя от Режисьора. Не, това не бе заспалото над трапезата нищожество, нито възбуденият от наркозата старик около игралната маса, нито дори ловкият професионален актьор на снимачната площадка, не, това беше един хладнокръвен ръководител на хора, един голям режисьор, който умееше да владее своите изпълнители и да ги кара да вършат каквото пожелае. Без ЛСД. И си спомних ония думи на Мирски: „Свят широк, хора разни и конкретни — не бързай да лепиш етикети!“
Секундите минаваха, Тони продължаваше да виси горе и да пъшка, Любомир и Ричард се стягаха за качването. Очаквах всеки миг да се появят хората на Добрев — те нямаха повече от половин час път.
— Готови ли сте? — попита Режисьора.
— Йес, сър.