— Хайде, хайде!
Ричард Брук и Любомир Соколов се изправиха, с въжетата, чукчетата, клиновете и белите гуменки, и се лепнаха за скалата.
При първия още опит обаче се оказа, че изкачването няма да е лесно. Скалата долу образуваше една кухина, чийто свод се издигаше на седем-осем метра височина — това бе краят на зигзагообразната светкавица. За да я прехвърлят, бяха нужни високи стълби, каквито нямаше. Сред смълчаното множество, осветен от прожектори и фарове, Ричард метна въжето нагоре. То се завъртя сред каменните издатини и се плъзна обратно долу. Хвърли пак и пак, след това опита Соколов — напразно. А минутите минаваха… Чувствувах как ръцете ми започват да треперят, как по бузите ми се стича пот, как устните ми съхнат.
Мистър Холивуд махна с ръка и прекъсна безплодните опити на Соколов.
— Тревлинг — нареди той. — Дълъг. Бързо!
Появи се готова двойна релса за вагонетки, дълга десетина метра и пресечена от тънки дървени траверси. Бях виждал такива релси в училищния двор, не знаех за какво служат на кинематографистите, а и не се сещах какво смятат да правят сега с тях.
— Хайде-хайде! — заповяда пак Режисьора и двайсет чифта ръце вдигнаха релсите, други ги подпряха с греди и сред пъшкания и подвиквания наместиха горния им край над вдлъбнатината. При долния край докараха една дървена платформа с четири колелета — нещо като вагонетка без стени. След малко тя също щеше да бъде горе.
Пръв по широките траверси се покатери Ричард. Зад него, свързан за въжето му, тръгна Соколов. Релсите се олюляваха под тях, от скалата се ронеше пясък.
Стигнаха чупката над вдлъбнатината. Оттам започваше една почти отвесна стена. Без да се бави, Ричард се вкопчи за нея и запълзя… Зави ми се свят, възелът, проклетият възел, се стегна в гърлото ми. Затворих очи. Иначе трябваше да побягна. Или да повърна.
И само слушах. Слушах съскането на мощните прожектори, цвърченето на щурците, дишането на двамата при скалата, стенанията на Тони, бръмченето на камерата.
Откъм пътя забумтя мотор. Отворих очи: бе милиционерска камионетка. След нея се показа линейка. Двете коли спряха зад прожекторите, от тях изскочиха лекари, санитари, милиционери с алпинистки съоръжения и накрая — капитан Добрев. Отново залаяха кучетата, жално заквичаха прасета, закудкудякаха кокошки. Щурците пощуряха окончателно.
— Тишина! — провикна се гневно Режисьора.
Но бе късно — горе Тони се раздвижи и отвори очи. Погледна надолу — отначало замаян, но съзря милиционерските униформи и по лицето му премина ужас. Той писна:
— Ааа!
Страшният крясък се разнесе над скалите:
— Ааа!
— Тони! — извика бай Шими. — Тони, не мърдай!
— Ааа! — крещеше Тони и ехото връщаше: — Аааа… Ааа… Аа…!
Тогава стана следното: Режисьора изтръгна мегафона от бай Шими и го тикна в ръцете на Дафна Флеминг, която бе впила очи в увисналия на скалата човек.
— Дафна, зинг! — каза той. — Пей!
Тя свали поглед от Тони и удивено изгледа Режисьора.
— Пей! — повтори той.
Тя уплашено поклати глава:
— Не…
— Пей, Дафна! — изрече пак мистър Холивуд и този път това не беше нито молба, нито заповед, а заплаха.
И тя отстъпи. Кимна, вдигна мегафона и запя.
Запя: „Puppy love is the most beautiful love“.
Онази евтино-игрива и сладникава песничка за най-прекрасната първа любов, песничката, която тя си тананикаше в хотела, която репетираше в читалището, която не можеше да изпълни както трябва, но която така покоряваше Тони.
Да, зная, песента беше лоша и гласът беше лош, и Дафна не достигаше до височините, и даже на места звучеше фалшиво, но това беше най-потресаващата песен, която бях слушал през живота си.
Дафна изтръгваше звуците от дълбините на своето същество и всички слушахме очаровани и не смеехме да дишаме дори, и изведнъж закротува горе и Тони, прикован към скалата от този глас, тази песен, тази жена.
След първия куплет Дафна млъкна.
— Още! — прошепна Режисьора.
Тя подхвана втория куплет, после третия, а през това време Ричард и Соколов пълзяха и вече прехвърляха третата чупка на каменната светкавица и се приближаваха до неподвижния и захласнат от силата на песента нещастен малък изрод, наречен Тони.
Аз пък се чувствувах негоден за нищо, излишен. И не смеех дори да гледам нагоре, за да не побягна и не повърна.
И както стоях със спуснати клепачи, бях обзет от чувството, че всичко това наоколо не е реално, че то е само един нелеп сън и че когато отворя очи, тази скала, момчето горе, жената, която пее този сантиментален шлагер за пупи, ще се разсеят и аз ще се намеря в леглото си с натежала глава, като след пиянство.
Но внезапно песента на Дафна бе покрита от една стогласна въздишка на облекчение и аз се върнах към действителността. Отворих очи: Ричард беше стигнал до Тони и вече го държеше през кръста, а малко по-надолу Соколов забиваше клин в скалата. Дафна прекъсна песента и сега в тишината се чуваха само ударите на чука по стоманения клин.