До мен някой се отдръпна назад: беше Дафна. Бягаше.
Но аз не исках да бягам, не, нито да повърна. Длъжен бях да гледам. Захапах език до кръв и отново вдигнах очи.
Ричард бе привързал Тони около кръста и заедно с него бавно се спускаше надолу, увиснал на въжето, което Соколов дърпаше в мускулестите си ръце.
Сега, като си спомням това главоломно спускане на тримата по стръмната стена на черния рид, отново имам усещането, че то не е било никога, че то е само един от моите проклети сънища, но с други участници и в друг свят.
Чувах диханието на тълпата, бръмченето на камерата, мърморенето на бай Шими, който като че диктуваше играта. От челото ми се стичаше пот, но аз не усещах нищо, не усещах дори, че от захапания ми език се просмуква кръв.
Най-после Ричард стъпи на тераската над вдлъбнатината. А там ги чакаше вече платформата, онази, която нарекоха фартова количка. Положиха Тони върху нея и с помощта на въжета бавно я плъзнаха по релсите надолу.
След минута линейката летеше към Варна.
Горе вече нямаше нищо. Останал бе само един черен рид, огрян от осемстотин киловата осветление.
В подножието на скалата Ричард Брук и Любомир Соколов, изподрани, изпотени, мръсни, позираха на асистент-оператора, който им взимаше близки планове. Ричард набързо си пооправи косата и обърса потта от челото си. Соколов го гледаше под вежди и се подхилкваше.
— Стоп! — извика през мегафона мистър Холивуд.
Камерата млъкна.
— Гаси!
Прожекторите престанаха да съскат, фаровете се стопиха. Настъпи такъв непроницаем мрак, че една дълга минута не виждах пред себе си нищо.
— Прибирай! — дойде пак гласът на Режисьора.
А сега вече киномеханизмът заскърца: осветители, техници, шофьори, гардеробиери, звукооператори, асистенти, актьори, статисти — всички тия мили хора мързеливо задигаха апарати, прожектори и кабели и ругаеха този негодник Тони, който ги е вдигнал посред нощ… Ама хайде, от нас да мине! Само че кой ли е стрелял, а?
До мен изникна капитан Добрев.
— Е? — попитах нетърпеливо.
— Кола 89–85 — каза той — е открита на петстотин метра оттук на шосето зад скалите, точно на единайсетия километър, килната в канавката, с пробита от куршум гума. В нея е намерена една стара селянка с разбита глава и в безсъзнание.
— Тя е майката на Тони — казах и не знам защо, бях уверен, че е тя и никой друг. — Още?
— Още… Водачът на колата е изчезнал.
— Трябва да търсим, няма да е далече.
— А по моему той си пие коняка в някой от баровете на Златните пясъци. Край кола 89–85 има следи на много други коли, които са пътували по посока на Златните пясъци. Трудно е, особено сега, през нощта, да установим какви са.
— Добрев — казах, — издай заповед за арестуването на Габриел Фернандес, оператор в продукция „Свирачът по скалите“.
— Имаш ли достатъчно основания за това?
— Имам сто основания.
— Знаеш ли приказката за бързата кучка, дето ги родила слепи?
— Слушай, Добрев, върви по дяволите с твоята кучка чак на Филипините! Арестувай Габриел Фернандес. Той е съучастник на фалшификатора и е извършил опит за убийство на Тони и на неговата майка.
— А къде е този твой Фернандес?
— Не зная, но сигурно не пие коняк в баровете на Златните пясъци. По-скоро ще е на варненското летище или на пристанището. Но преди малко беше тук, точно преди да се стреля, след това изчезна. Тогава изчезна и майката на Тони. Видях това.
— Тъй — рече Добрев. — А щом знаеш кой е съучастникът на фалшификатора, навярно знаеш вече и кой е самият фалшификатор?
Не обърнах внимание на иронията: мислех за друго. Погледнах към каменното бърдо. Сега то се очертаваше мрачно и сурово като замръзнала черна светкавица, осветена от призрачния поток на пълнолунието. Опитах се да позная къде стоеше преди малко той — не можах.
— Фалшификаторът ли? — казах. — Да, зная кой е.
— Тъй ли?
— Да — казах.
— И кой, с твое разрешение, е той?
— Тони.
— Кой, този селски идиот, дето го изнесоха на носилката?
— Да.
— Ти си луд.
— Сигурно — казах. — Сигурно съм луд. Не съм спал три денонощия, през това време съм почивал само три часа и ми избиха един зъб, и момичето си щях да загубя, и нервите ми не са в ред, и главата ми не е в ред, и скоро ще отида да се лекувам на четвъртия километър, но зная твърдо едно: фалшификаторът е Тони. Ако не е той, аз завинаги напускам работата си и ставам продавач на краставици в „Плод-зеленчук“.