— Даа — въздъхна съчувствено Добрев, — имах аз един приятел, иначе кадърен и добър, но той прекалено много четеше фантастична литература и веднъж…
В този момент покрай нас мина някакво старче. То едва-едва се тътреше, внимателно подкрепяно от Кети Браун. Беше великият режисьор мистър Холивуд.
— Капитане — казах, — откарай ме в болницата. Искам да видя Тони.
Наведох се и прибрах няколко стъпкани доларови банкноти.
Бяха все десетачки.
Пета част
Тони
1. Медицинско интермецо
Пристъпвайки към тази част на моя разказ, аз дълго размишлявах върху превратностите на човешката съдба, за криволиченията на живота, за противоречивото понятие майка, за величието и низостта на разумното същество, наречено Хомо Сапиенс. В своето двайсет и шест годишно житие-битие аз за първи път се сблъсквах с някои от тъмните страни на действителността, които коренно се отличаваха от заучените и акуратно класирани формули в учебниците. Бях в безпътица. В същото време обаче от това сблъскване с безпощадната реалност, аз, макар и със синини по душата си, излизах по-умен, по-силен и дори мъничко по-мъдър.
Впрочем, спомням си, такива мисли се въртяха в главата ми още тогава, във варненската болница, когато превързваха Тони.
Беше жив: куршумите го бяха пощадили, но иначе бе сякаш цяла рана. Главата му бе ударена на две-три места, кожата на лицето и челото разкъсана, гърбът и гърдите покрити с продълговати отоци. Не говореше, само пъшкаше и от време на време отваряше очи и ни гледаше с разноцветен, безизразен поглед.
— Докторе — попитах, — ще може ли да говори скоро?
— Зависи от психическото му състояние. Шокът е бил много силен, пък и самият той не е нормален. Хермафродит. Рядък случай. Иначе е здрав като бик. Няма нищо счупено, това по лицето е дребна работа. Имал е голямо щастие. Не са страшни и отоците на гърба, изглежда, че е бит с пръчка. Виждате ли тия резки? Те не са от падането, те са от удари.
Спомних си суровото лице на майката, заплашителния й крясък пред мегафона: „Слизай веднага, че иначе…“
— Докторе, кога все пак според вас ще е възможно да поприказвам с него?
— Не по-рано от утре.
— Къде са дрехите му?
— Предполагам вече в склада.
— Докторе, дайте ми, моля, нещо да ме събуди. От умора ми се вие свят.
Глътнах три кофенала, два прибрах в джоба и отидох в склада. Домакинът тъкмо записваше дрехите на Тони: мокасините, траперските панталони… В джобовете му имаше една-единствена вещ: нещо средно между извънредно остър нож и шило с дървена дръжка. Ножът бе от твърда стомана, а забитата в дървото част беше от парче пила. При повече въображение това сечиво можеше да се приеме за гравьорски резец. Взех го.
Поисках и дрехите на „мама Тони“.
— Онази ли, дето я оперират сега? „Стефана Антонова“ — прочете домакинът в тетрадката и изкара от шкафа един вързоп.
В него пък имаше само една замърсена от кръв рокля, бели гуменки, памучно бельо, носна кърпа и нищо повече. Върнах се пред операционната. Вратата беше все още затворена. Седнах на скамейката под часовника в белия коридор и търпеливо зачаках.
А чаках още много други неща: съобщение за залавянето на Габриел Фернандес, за резултата от обиска в дома на Стефана Антонова, за откриването на гравьорско ателие в село Захариево; чаках вест и от Мирски, на когото бях пратил телефонограма за случилото се под черния рид и за откритието ми, че фалшификаторът е Тони, а убиецът — Фернандес. Но вести нямаше никакви и въпреки трите кофенала започнах да клюмам.
Вратата се отвори късно — часовникът показваше два след полунощ. Появи се хирургът и с него — група асистенти.
— Докторе — скочих, — какво е положението?
— Тежко — каза той. — Черепът е пукнат от силен удар с металически предмет, може би револвер. Засегнат е мозъкът. Вътре впрочем открихме и тумор, който е притиснал мозъка и е предизвиквал навярно остри кризи у жената. Трябваше да премахнем и него. Затова се и забавихме.
— Ще живее ли?
— Направихме каквото можахме.
— Ще може ли да говори?
— Ако оцелее, след три-четири дни.
— Има ли вероятност да бълнува, да говори насън?
— Такава възможност не е изключена. Защо?
— Много бих искал да узная какво ще говори. Може да загатне нещо важно относно нападателя. Тя го е видяла, пътувала е с него в колата.
— Ще предам вашето искане на сестрата — каза хирургът, като недоволно повдигна рамене, — вас обаче не мога да пусна при болната.