Нямаше какво да правя повече тук, излязох.
Градът спеше под кръглата тиха луна. Морето сънно се плъзгаше по широкия плаж, като оставяше върху него милиарди искрящи като скъпоценни камъни песъчинки и влажни раковини. Откъм пристанището долиташе скърцането на товарачните кранове. Миришеше на водорасли и рози.
Вдъхнах дълбоко нощната прохлада и закрачих към автобусната спирка. И, разбира се, опитвах се да разсъждавам. Спокойно, без емоции, без примес на фантастика. Макар че фантастичното бе вече изречено: фалшификаторът е Тони.
Добрев ме бе нарекъл луд. Но аз бях сигурен, абсолютно сигурен, че съм прав, че човекът, който фабрикува онези фалшиви долари, не е никой друг, а Тони, само Тони, този привиден изрод, този полумъж-полужена с физика на дегенерат, който не знае да пише, не знае да чете и едва издава членоразделни звуци. Доказателства имах. Много. И различни, и убедителни. Ала в този нощен час, крачейки по безлюдните варненски улици, аз не бях в състояние да ги подредя върху таблото в техния логичен ред, не само защото бях преуморен, но и защото те все още бяха твърде разпилени, несвързани едно с друго и много от тях взаимно се изключваха. Дълбоко в себе си обаче чувствувах, че малко още е нужно, за да дойдат те по местата си, и това чувство беше първият сериозен признак, че съм научил нещо в началото на попрището си жизнено…
За капитан Добрев обаче, за шефа, за Големия шеф, това мое интуитивно чувство не струваше пет пари, на тях им трябваха категорични, безспорни доказателства, и то ГЛАВНОТО доказателство: ателието. Даже едно самопризнание на Тони нямаше да има никаква стойност без това доказателство. Разбира се, залавянето на Фернандес би изяснило много неща, би добавило няколко важни фигури върху дъската, и може би най-важната, но аз не можех да чакам да ми го доведат, толкова повече че никак не се надявах да го заловят скоро. Фернандес или вече летеше към Виена с каравела, разбира се, с фалшив паспорт — за майстора на доларите подправянето на един паспорт трябва да е играчка, — или пътуваше на юг към границата, която щеше да се опита да прехвърли, или в най-добрия случай се спотайваше сред десетките хиляди чужденци в хотелите или къмпингите по петстотинкилометровото крайбрежие. Оставаше ми следователно едно: сам да открия ателието.
Автобусът дойде с петима спящи пътници в него.
„Рубин“ също спеше. Хотелът беше празен, портиерът дремеше в приемната. А на таблото бяха останали само два ключа: на Робинзон Голдсмит и на Габриел Фернандес.
— Има ли вест от мексиканеца? — попитах.
— Няма, другарю Карлов. Търсиха го и други, най-напред от милицията, после неговите приятели Режисьора, доктор Кречмър… Но не вярвам да му се е случило нещо лошо. Запил се е някъде, това е. Нали го знам, от два месеца е тук, къркач и половина. Понякога нагъва по цял литър коктейли и окото му не мига, а понякога изведнъж кляка и не си показва носа навън по двайсет и четири часа.
— Ако научите нещо за него, звъннете ми веднага.
— То се знае — каза портиерът многозначително.
„То се знае“ — на всички вече беше известно, че не съм никакъв художник…
На масата в стаята ми имаше чиния със сандвичи, а леглото беше примамливо разтворено: Елина се беше погрижила за мен. Но не бях гладен и даже не ми се спеше вече.
Излязох на балкона. Долу, чак до хоризонта, морето трептеше с първите още неуловими пурпурни отражения на зората. Встрани се очертаваха стройните силуети на хотелите, вдясно, към Варна, криволичеше шосето, набраздено като шия на жираф от светлините на неоновите лампи. Беше тихо, тъй удивително тихо, че не се чуваше дори диханието на морето. И тъй красиво, че няколко дълги минути не мислех нито за Тони, нито за убиеца, нито за селянката с тумора в разбития череп.
— Хелоу!
Трепнах: през три преградки стоеше доктор Кречмър. Бе по пижама и ми махаше с ръка.
— Гуд морнинг — каза той със своята мека и приятна интонация.
— Добро утро — отвърнах.
Той посочи възхитителния пейзаж пред нас:
— Бютифул.
— Йес, много красиво.
Той се поогледа наоколо, направи знак, че трябва да пазим тишина, защото другите спят, и без покана се прехвърли през преградките при мен. И го направи тъй лесно!
— Хелоу, Ник! — каза той и ми стисна ръка. Шубертовското му лице благо се усмихваше. Погледна с възхищение към хоризонта, към небето и заговори бавно и отчетливо, като допълваше българските думи с красноречиви жестове: — Луна, море, красиво, но посибъл ту слип.
— Да — рекох, — не може да се спи в такава нощ.
Той кимна, доволен, че съм го разбрал. Нещо се сети, загрижено попита:
— Тони?