— Лошо — отвърнах на български, като придадох на лицето си съответното тъжно изражение.
— Оо! Сори… — каза той. — Тони гуд бой. Тони… мм… дед?
— Мъртъв? — отгатнах аз. — Не, не е дед.
— О, браво! — усмихна се той и повтори: — Тони гуд бой… А мама Тони?
— Мама Тони е много зле — отвърнах и добавих на английски: — Вери бед.
Той зацъка, поклати глава и от това очилата му засвяткаха от лунните лъчи.
— Сори, вери сори — промърмори той, после каза едно невъзможно „Довиждане“ и се върна по същия път на балкона си. Можех да се закълна, че наистина е дълбоко опечален от случилото се с Тони и с „мама Тони“.
Прибрах се в стаята си. Часът бе три и половина. Не ми се спеше, не ме свърташе тук между тия четири неми стени: оттатък, в Захариево, във Варна, в София колегите ми работеха без сън и без почивка. Аз също трябваше да върша нещо, какво точно, не знаех, но съзнавах, че в тия часове мястото ми не е в хотела. Повъртях се още няколко минути в банята, обръснах се, взех един леден душ, който окончателно ме отрезви и събуди, глътнах насила един сандвич и без повече да се колебая, изтичах надолу по стълбите, като прескачах по три стъпала наведнъж.
И едва на първия етаж се спрях поразен: не се държах за перилото, не се опирах на стената, не ми се виеше свят! Погледнах към издигащите се над главата ми спираловидни стълби, хвърлих поглед надолу: не, наистина не ми се виеше свят! Дълго стоях така, все още не вярвайки на този факт. Нима съм се излекувал? Наистина бях чел някъде, че тази болест може да изчезне след някакво внезапно и силно психофизическо сътресение. Може би това сътресение да бе преживяното под скалата? Онази грозна картина на падането на Тони върху зъберите и свалянето му с въжетата? Защо не! Защо не!
И тогава направих следното: изкачих се тичешком до петия стаж, наведох се над перилото, погледнах с широко отворени очи към бездната — не почувствувах никакъв страх и никакъв възел не се стегна в гърлото ми. На четвъртия етаж направих същото. И на третия. И на първия. И оттам като стрела се понесох навън под изумения поглед на портиера.
След минута летях с москвича към Захариево. И си подсвирквах, и натисках клаксона в ритъма на мелодията, и тази мелодия не беше коя да е, самата „Puppy love is the most beautiful love…“ Бях щастлив. Отървал се бях от един недъг, който ми пречеше да работя, да се наслаждавам на света, просто да живея. Изведнъж се видях да седя на столчето на витошкия лифт и до мен е Елина, и аз съм я прегърнал през кръста, и над нас е само тънкото въже, а далече долу са пропастите, и ние летим над тях като птици, и аз не треперя, и дори целувам Елина по смеещата се муцунка.
И отново се почувствувах преизпълнен със сили и оптимизъм, с моя проклет, трижди проклет оптимизъм. И ми се струваше, че нищо и никой вече не може да ми устои.
Накрая запалих и лулата.
2. „Мама Тони“ и нейният син
Първата група униформени на капитан Добрев заварих на единайсетия километър, там където почват черните ридове на село Захариево, край хлътналата в канавката кола 89–85. Беше товарна варшава. Бяха я оградили с въжета и фенери и не позволяваха никому да се приближава до нея. Снимаха, измерваха, изследваха.
Втората група начело с Добрев беше в дома на Тони, където съставяха протокола за извършения обиск в присъствието на традиционните поемни лица.
— Ти поне защо не спиш? — въздъхна Добрев. — Да имах аз момиче като твоето, нямаше да ме видиш тук.
Капитанът изглеждаше много уморен, но това, разбира се, не му пречеше да прави своите динамични набези в пространството, този път в тясната селска стая между желязното легло и скрина.
— Намерихте ли нещо? — попитах.
— Да. — Той посочи куп хартии. Бяха рисунките и гравюрите от сандъка при прасето.
— Само това ли? — попитах разочаровано. Очаквах, ако не ателието, поне подстъпите към него.
— И това, ако нямаш нищо против. — И Добрев ми подаде едно листче с налепени върху него изрязани заглавни вестникарски букви.
ВЗЕМИ ВСИЧКО И ПРЕДАЙ, ДРУГОТО УНИЩОЖИ, ВЕЧЕ НЕ ТРЕБВА, СКОРО ТРЪГНЕМЪ. ПРИГОТВЕТЕ СЕ. ПАСПОРТЪТЪ ГОТОВЪ. ЧАКАМЪ. Г.
— Разбираш ли нещо? — попита ехидно Добрев. — Сега, след като вече знаеш кой е фалшификаторът и убиецът, за тебе няма да е трудно да познаеш кой е този Г., а?
— Не съм врачка — рекох, без да се ядосам: още бях под впечатлението на моето чудесно пътуване с лифта, — но този Г. може да е Габриел Фернандес, а може да бъде и Робинзон Голдсмит, това поне е лесно да се отгатне. Голдсмит е в ръцете ни…
— Откога пък Голдсмит и Фернандес знаят български?
— Не е трудно да се преведат с речник няколко думи от английски на български. Обърни внимание на елементарния словоред. Виж също думите „требва“ с „е“ и „тръгнемъ“ и „чакамъ“ с ер голям. Авторът на бележката е превеждал навярно с помощта на речник отпреди войната, което подсказва, че този речник не е купен у нас, а в чужбина.