— Не ми се вярва да е Голдсмит — каза Добрев с непонятна за мен самоувереност.
— Въпреки това настоявам да го разпитам най-после лично.
— Сега е невъзможно. Мирски го е завел в София.
— В София ли? Защо?
— Защо ли? Хм… — Добрев се позамисли и добави някак си между другото: — Ами защото Голдсмит отказваше да говори и Мирски побесня. Заведе си го в София вчера сутринта, каза, че сам щял да се занимае с него. Имал да урежда лични сметки с Голдсмит. Заради Лорда. Нали знаеш какви връзки съществуваха между шефа и Лорда.
Не питах повече. Целият онзи внезапен арест на Голдсмит, обърканите обяснения на Мирски и безапелационните му указания да продължа разследването, без да се учудвам на нищо, както и начинът, по който държаха арестувания далеч от мен, оставаха за мен необясними. Отначало считах, че това е средство на Мирски да ми спести време и да не ме отклони от поетата от мен посока, като всеки миг очаквах да ме уведоми за резултатите от разпита на американеца. Сетне, увлечен от водовъртежа на събитията, почти престанах да мисля за това, но нито за момент не можех да допусна, че Мирски е в състояние да сложи ръка върху Голдсмит, за да разчиства лични сметки с него.
— В такъв случай — казах — трябва незабавно да съобщим на Мирски за този Г.
— Ще бъде сторено, но това не ни освобождава от необходимостта да потърсим сами този тайнствен Г., нали?
— Трябва да пипнем Габриел.
— Пипни го.
— И ще го пипна, но най-напред искам да науча нещо повече за Стефана Антонова. Кои са ония двамата в съседната стая?
— Свидетелите — председателят на селсъвета и жена му.
— Отлично. Искам да поговоря с тях.
Председателят беше снажен шейсет и пет годишен балканджия със старинен сребърен часовник в джоба на жилетката си и юначни мустаци. Жената пък беше съсухрена бабичка, оставила сили и младост по каменистите царевични ниви наоколо. Говореше той, а тя се намесваше от време на време, за да припомни някоя незначителна подробност от преди трийсет години, която само един склерозирал мозък може да съхрани. Предавам същността на разговора:
— Познавате ли Стефана Антонова?
— Как да не я познавам. Петдесет години сме съседи, кажи-речи от рождение. Баща й познавах, майка й познавах, и даже родителите на Георги.
— Кой е този Георги?
— Покойният мъж на Стефана, бог да го прости.
— Кога е умрял?
— През четирийсет и четвърта на унгарския фронт, при Драва. Снаряд го направил на пихтия. А беше един хубавец! И даровит. Как рисуваше само!… Често си говорехме, че като се върне от фронта, ще го пратим в рисувалната академия да се учи за художник.
— Почакайте — казах, — да се върнем малко назад. Кога се жениха Стефана и Георги?
— През есента на четирийсет и трета, добре си спомням, играх на сватбата им, а седмица след това се дигнах партизанин в отряда на Захари. Ей зад тия черни бърда бродехме и стреляхме по жандармерията.
— А той?
— Георги не дойде. Той с политика не се занимаваше, само художник искаше да стане, пари да спечели и да се махне от тази дупка. Много се карахме за това. Но нито художник стана, нито пари спечели, а в друга дупка го зариха.
— Кога се роди детето им?
— Тоньо ли? Чак след края на войната. Георги не можа да го види даже. А обичаше децата, много ги обичаше, бог да го прости. Но Стефана не задържаше, три пъти подред помяташе, болест някаква имаше в нея. Затуй аслъ и Тони се роди такъв… А за да го износи, горката, цели осем месеца от леглото не стана. Понякога си мисля, че добре стана, дето Георги не се върна от фронта, нямаше да издържи той живот с това болно момче.
— Стефана издържа.
— Стефана е майка.
— Но бие сина си като звяр.
— Какво да правиш, трудно се излиза наглава с него… Пък и не е шега — двайсет години без стопанин, с такъв син! Иначе си е добра тя, много обича Тони, живота си е готова да даде за него.
— Да сте забелязали Стефана да пътува до Варна или до Златните пясъци?
— Ами че пътува жената. Ще отиде до Варна да пазарува и ще се върне същия ден. А на Златните пясъци ходи лани на почивка в Дома на трудещите се селяни.
— А да се среща с чужденци? Или с хора от града?
— Случва се. С тия филмаджии например. Нали Тони работи при тях… А завчера, разправят, при нея дошъл някакъв мъж, постоял десетина минути и си отишъл.
— Видяхте ли го вие?
— Зърнах го, като минаваше пред селсъвета, та ми направи впечатление… и поразпитах за него. Позавъртял се бил из селото, надникнал тук-там, като че търсел нещо, научил къде живее Стефана и след като постоял при нея, си заминал с автобуса.