— Чужденец? Българин?
— Българин, макар че мязаше на чужденец.
— В какъв смисъл?
— Ами беше един такъв, издокаран, в сив костюм, сламена шапка и вървеше изправен, като че бе глътнал бастун.
Това беше новина. Сега поне знаех какво е правил Лорда през ония часове, предшествуващи неговото убийство. А какво е търсил той при Стефана, бе вече друг въпрос…
— Другарю председател — продължих аз, — как мислите, защо Тони се е качил снощи на скалата?
— Побягнал е от Стефана. Той и друг път е правил щуротии, но не като снощната. Иначе той често ходи по чукарите. От малък си е свикнал, припка си по тях като дивите кози. Баща му също беше такъв, по цели дни горе, обичаше да гледа небето от високо.
— Какво прави там Тони?
— Питай го, да ти каже. Може би и той иска да гледа небето от високо.
— А защо са стреляли по него, а? Какво мислите по този въпрос.
— Стреляли са тия филмаджии, това мисля аз по този въпрос. Цял ден само това правят — пукат с пищови и хвърлят копия и стрели. Някой от тях е чалдисал от слънцето и каквато беше мишена Тони на скалата, започнал е да се мери в него.
— Знаете ли, че Стефана е намерена тежко ранена край селото?
— Чух. В главата ми се не побира тая работа. Грешка трябва да е някаква. Та Стефана никому зло не е сторила. Тя, дето се вика, освен своя Тоньо нищо друго на тоя свят не знае.
— Другарю председател, да сте забелязали у Тони някаква склонност към рисуване или нещо подобно?
— Разбира се, то си е стара работа. Като малчуган още се вреше в ковачницата на Хасан, имаме си тук един такъв циганин, всичко му идва отръки, та все при него киснеше, тук ще пипне, там ще пипне, ще измайстори нещо от железца, гвоздеи, дъсчици. Ходеше и при дърводелеца, правеше си колички, някакви сандъчета, кулички, къщички… Изобщо сръчен беше, дето се казва. По-лани даже, когато ремонтирахме вършачката, изчезнаха разни там инструменти, части, колелца, валячета. Нещичко намерихме в обора, ей тоя, в двора, там той си има скривалище, другото пропадна, но аз съм сигурен, че Тони го е скрил някъде, за да си майстори играчки.
— А за рисуването?
— А за рисуването знам, че де що имаше детски картинки, списания и вестници със снимки в училището и читалището, все Тони ги задигаше. Къде ги е завирал тия вестници и картинки, един господ знае. Взимаше ги, за да си ги прерисува. Рисуваше и по оградите, по стените, по плакатите на медпункта, по афишите на киното, по кориците на читалищните книги, та даже върху обявите на селсъвета, дето ги окачваме пред общината. Мацаше с каквото му попадне, всичко изпоцапа с разни човечета, дръвчета, къщички. Много зор видяхме, дордето го отучим от тоя лош навик. Че го заплашвахме, че Стефана го биеше, че веднъж даже цяла нощ в мазето на селсъвета го държахме, уж арестуван от милиционера. Оттогава милиционер не може да срещне, без да хукне, дето му очите видят. Но барем не цапа вече.
— Не се ли опитахте да използувате тоя негов… навик?
— Искате да кажете дарба, нали? Загубена работа. Та Тони едва го научиха да срича и да изписва буквите от буквара. А преди много години, ако се не лъжа, Тони беше тогава на четиринайсет години, майка му го даде да чиракува в градската печатница — да чисти, да мете, да понаучи нещичко, па и да изкара някой лев. Работи два-три месеца, па го изгониха.
— Защо?
— Че той не е за пред хора. Освен това и неговите припадъци…
— Даа… — рекох дълбокомислено, но нищо особено не мислех, толкова объркано и противоречиво беше всичко. — Още един въпрос, другарю председател. Имате ли някаква снимка на Георги?
— Имам една, прати ми я той от фронта. Ей сега ще я донеса.
Беше обикновена любителска фотография на група изправени пред унгарски замък български войници. В шинели и каски всички бяха еднакви.
— Ето този е Георги — показа ми председателят едно по-слабо момче с лице, което не ми говореше нищо.
— Другарю председател, ако видите днес Георги, ще го познаете ли?
Той тъжно се усмихна:
— Двайсет и толкова години са минали оттогава, не е шега, ей! И що хора съм срещнал през това време… Остарях, взех да забравям. Ама, кой знае, може да го позная… Но връща ли се човек от оня свят, бре момче?
С това разговорът приключи. Капитан Добрев и аз излязохме от задушната стая, където се бе родил и израснал Тони, момчето, което крадеше списания с картинки, за да ги прерисува, което мацаше оградите и стените с човечета, което скиташе по черните ридове, правеше съвършени копия на моите скици, бягаше панически от всеки милиционер и хвърляше от скалите фалшифицирани долари… Къде беше ателието му? И кой стоеше зад него? И защо Лорда бе дошъл в неговия дом?