Развиделяваше се. Върховете на околните скали бавно се огряваха от първите слънчеви лъчи и златото им се отразяваше в тихите тъмнозелени езерни води. Изплаваха от полумрака селският площад и аризонската улица, къщите с червените керемиди и вигвамите край брезовата гора. Петлите пресипваха.
Към нас дойде един от хората на Добрев и показа няколко патронни гилзи.
— Това намерихме край един от падналите декори — каза той.
— Оръжието?
— Засега никакво.
Откъм селсъвета се обади разсилният:
— Викат другаря Карлов от Варна.
Изтичах, вдигнах слушалката.
— Вие ли сте другарят Николай Карлов? — попита един женски глас. — Аз съм сестра Милева от хирургическото отделение на окръжната болница. Заръчано ми е да ви съобщя, че пациентката Стефана Антонова е починала преди десет минути, без да дойде на себе си.
Оставих слушалката.
Една важна фигура изчезваше от таблото. Безвъзвратно.
3. Тони
В девет застанах пред стаята му. Спеше. Не си отидох даже когато недвусмислено ми заявиха, че няма да ме пуснат при него по-рано от 13 часа: струваше ми се, че като съм тук, ще опазя поне него. През петнайсет минути изтичвах до стаята на дежурния лекар и звънях в управлението за новини. Капитан Добрев мълчеше, не се обаждаше и Мирски. Какво правят другите, не знаех.
Пуснаха ме при Тони едва към 13.30 с категоричното предупреждение да не се задържам дълго и да не вълнувам болния.
Влязох.
Стаята ми направи впечатление с неболничната си уредба. Нямаше я голата, спартанска белота на стените, нито стандартното желязно легло с шкафчето и ниската табуретка. (Давам всички тия подробности за обстановката, само защото часове по-късно тя щеше да се вмъкне в събитията по един необикновен начин.) Помещението, голямо и високо, с две пищни мраморни колони край вратата, бе изцяло облепено със златисти тапети, които му придаваха една малко смешна барокова тържественост. Встрани личеше една ниска масичка, отрупана със стари списания. По стените висяха няколко репродукции: ярки слънчогледи на Ван Гог, морски пейзаж на Айвазовски и един офорт на Гоя. Това тежко и смесено изящество на стаята обаче се опропастяваше от един грозен плакат, съдържащ съвети за предпазване от грип и изобразяващ облаци микроби, които изригваше един кихащ нос, както и от един нескопосано изписан лозунг: „Здравето е най-голямото богатство на човека“. Това бе приемната на дипломатическия кабинет, временно превърната в болнична стая на Тони.
Широката кушетка беше разположена под прозореца. Тони лежеше по гръб с превързана глава и чело; оставени бяха свободни само бузите, очите, сплеснатият нос и фино очертаните бебешки устни. Превързани бяха и гърдите, както и китките до лактите. Приличаше ми на манекен, върху когото санитарите се учат да превързват.
Приближих се зад него — не ме усети. Очите му бяха впити в слънчогледите на Ван Гог, които висяха точно насреща му. Любува им се може би цели три минути, след това отклони поглед към бурното море на Айвазовски. Минаха още няколко минути. Не смеех да шавна. А той продължаваше да плъзга шарените си очи по златистите тапети, по мраморните колони, по масичката със списанията и нямаше го в тия очи изражението на изрода, а дълбокият, разумен израз на мислещ, разбиращ и дълбоко чувствуващ човек.
И както движеше поглед към тавана, Тони ме забеляза. Това му подействува като удар: той се напрегна, устните му болезнено се свиха, пръстите му конвулсивно задраскаха по чаршафа. Бързо минах напред, приклекнах:
— Тони — заговорих ласкаво, — Тони, здравей! Аз съм, Ник. Не ме ли позна? Не бой се, нищо лошо няма да ти сторя.
Взех в шепите си треперещата му десница. Той предпазливо вдигна клепачи: дълбоко в зениците му се таеше недоверие.
— Здрасти, Тони! — казах. — Ти май ме забрави, а?
Той пак не отвърна нищо, но усетих как ръката му престана да трепери и спокойно се поотпусна в шепите ми. В зениците му обаче продължаваше да се спотайва страхът.
— Виж какво съм ти донесъл — казах и извадих от джоба си огромна праскова.
Той изсумтя нещо неопределено.
— Вземи я! — и пъхнах прасковата в десницата му.
Един миг пръстите му останаха неподвижни, после бавно преминаха над прасковата и покриха ръцете ми с грапавата си кожа. Усещах топлината им, същата онази топлина, която почувствувах вчера пред читалището край пеещата Дафна, когато той бе сграбчил ръката ми, за да търси закрила от ударите на майка си. Не мърдах, покорен от тази несръчна ласка, само вдигнах поглед към очите му. Недоверието и страхът изчезваха и на тяхно място се появяваше безбрежното топло и добро море, което ме поглъщаше.