— Яж — казах.
Изтеглих ръка от грубата му длан и поднесох прасковата към устата му. Той захапа. Сокът потече по брадата му, обърсах го. Той бавно изяде цялата праскова. Ръцете му спокойно лежаха на одеялото.
— Я ми кажи ти, Тони, много ли боли удареното?
— Аха — измънка той.
— Скоро ще мине и ще оздравееш, и ще се върнеш на село, и отново ще рисуваш.
— Аха — промълви той пак и по устните му премина нещо като усмивка, която промени лицето му.
— Така си и знаех — продължих аз обнадежден. — Ти много обичаш да рисуваш картинки. И аз много обичам да рисувам картинки. Помниш ли как рисувахме там, на село?
Този път той се оживи, клепачите му затрепкаха от спомена, от устата му излезе нещо нечленоразделно, чийто смисъл не можах да доловя, но което беше израз на задоволство. Извадих от джоба си една моя скица на Елина, показах я:
— Виж какво съм нарисувал днес — казах. — Харесва ли ти?
Той се оживи още повече и направи дори опит да се поизправи:
— Дда… — заекна той.
— Е, вземи я! Тя е подарък за тебе, защото си добро момче и защото ти също много хубаво рисуваш. Много хубаво… Това си нарисувал ти, нали? — казах и извадих една от ония салфетки с размножената скица на Дафна Флеминг, които носеха подписа на Габриел Фернандес.
— Дда, дда… — радостно измуча той и възбудено поклати глава. С усилие протегна ръка, взе скицата и я вдигна пред очите си — очи на разумен човек.
— И това е твое, нали? — продължих аз и показах отпечатъка от гравюрата на Ричард Брук в траперски дрехи.
— Дда… ааз — И грабна листа. Очите му заблестяха от вълнение.
— И това? — открих аз веднага скицата на Хипократ.
— Дда… дда…
И с всяка нова рисунка, която показвах, неговата радост растеше: това бяха съкровищата от сандъка при прасето. Виждах как постепенно се освобождава от страха, който превръщаше това човешко същество в животно, от терора, който сковаваше мислите му, от недъга, който потискаше чувствата му…
Ръката ми напипа в джоба онзи странен резец, който бях намерил в дрехите му.
— Тони — казах, — виж какво съм ти донесъл още. — И изкарах от чантата един нов блок и лъскав черен флумастер. — За да си рисуваш, докато си тука, па и като се върнеш в къщи. Искаш ли да опиташ?
Сега той се развълнува толкова силно, че от устата му се изтръгнаха ликуващи викове. Жадно протегна ръка към блока, сграбчи го с късите си пръсти, превързаната му глава се замята върху възглавницата. Знаех, че не бива да продължавам, но нямах сили да прекъсна. Помогнах му да седне, да сгъне колене и сложих блока върху тях. Дадох му и флумастера.
И тогава стана онова първо чудо, което, макар и подозирано от мен, надмина всичките ми очаквания.
Лицето на Тони изведнъж доби напрегнато-съсредоточен израз. Веждите му се сключиха, погледът му стана остър и неподвижен. Дебелите му пръсти деликатно поеха флумастера и го вдигнаха над блока. За миг само се взря в картината на стената, после внезапно, с бързи, енергични и в същото време плавни движения десницата му, превързаната, наранена десница, се понесе по белия лист, нанасяйки линия след линия, извивка след извивка, кръг след кръг, форма след форма. И нито веднъж не вдигна ръка, нито веднъж не спря, нито веднъж не се поколеба.
След пет минути върху листа се очертаха, черно-бели, слънчогледите на Ван Гог — една идеална графична репродукция, не по-малко внушителна от оригинала.
Той вдигна очи чак когато свърши, погледна ме, ухили се. Не, това не бяха очи на идиот, не! Ако гениите се раждат гении и ако те се раждат белязани от природата с особени очи, то очите на Тони бяха очи на гений. Казвам гений, макар че никога през живота си не бях виждал гений от плът и кръв, и че всеки непредубеден читател може да ме обвини в невежество или поне в наивно увлечение (каквото неведнъж съм проявявал дотук). Тогава аз също не вярвах, не можех да повярвам: това живо нещо пред мен надхвърляше моите познания за човека, моите схващания за природата на твореца, за същността на историческата категория, наречена изкуство.
— Искаш ли пак? — попитах и веднага откъснах изрисувания лист, за да открия нов.
Той не се остави да го подканвам втори път и бързо, за някакви си три минути, направи абсолютно точно копие на гравюрата на Ричард Брук в траперски дрехи.
— Хайде сега нарисувай го пак! — казах, увлечен от тази невероятна игра, в която аз бях само един потресен зрител.