И той направи още едно копие на същата гравюра, после още едно и още едно — и всички еднакви, като фотографии от един и същи негатив, като печатани репродукции; рисунки, които можеха да направят чест на който и да е професионален график. Във всеки случай такова нещо аз не можех да създам.
Тони се оживяваше все повече и повече и сякаш болките вече не го смущаваха. От кривите му устни изскачаха бебешки мехурчета, усмихваше се като малко дете, издаваше нечленоразделни звуци и нахвърляше върху листовете бързи скици на каквото му посочех: вестникарски фотографии на Гагарин, профил на Чаплин от списанията върху масата, моя собствен лик от паспорта, емблемата на Балкантурист от корицата на моя бележник, герба на България от някаква брошура и какво ли не още, и всичко това по веднъж, по два пъти, по три пъти… Една експлозия, една верижна реакция на порива да се рисува, която нищо не можеше да спре.
Минутите минаваха, той не се уморяваше, обратно — ободряваше се, и само аз още повече се обърквах пред това неестествено явление, пред този удивителен феномен, който обръщаше с главата надолу всичко заучено от мен в книгите и университета.
Най-после се реших и на втората стъпка. Направих го не без колебание. Може би защото през изтеклите минути, в които Тони рисуваше, аз бях позабравил за какво съм дошъл тук, бях позабравил, че съм детектив, натоварен с важна задача, и се бях върнал към ония далечни вече години, когато бях студент в художествената академия, увлечен до захлас от магиите на изкуството.
И тъй, аз извадих от джоба си резеца и му го показах. В първия миг Тони едва не изписка от радост, той протегна ръка да го вземе, после внезапно, под напора на някакъв изникнал от дълбините на съществото му рефлекс, бързо я отдръпна. Усмивката му угасна, очите му помръкнаха, лицето му доби тъпия израз на идиот.
— Тони — казах, — нали този нож си е твой, вземи го.
Той издаде някакъв мрънкащ звук, който трябваше да бъде отрицание, но за мен беше категорично „да“.
— Тони — попитах, — там, на село, къде рисуваш ти? Не у дома, нали? У дома мама не дава…
Той недоверчиво обърна глава към мен, търсейки в лицето ми какво зная за неговата майка и за неговия дом.
— В къщи мама не дава, нали? — повторих аз.
Той пак замрънка отрицателно и този път наистина беше „не“.
— Но аз зная къде рисуваш ти — засмях се аз. — Там горе, в скалите, високо, в една пещера.
Той веднага ми обърна гръб, плачливо заохка: „Нне, ннее!“, но беше „да“. Не трябваше да отслабвам натиска — още малко и щях да стигна до най-важното.
— Тони — казах, — Тони, чуй ме добре. Ще ти дам много хартия да рисуваш, и моливи ще ти дам, и боички, и тогава ще се качиш горе на скалата и ще рисуваш каквото си искаш и колкото си искаш, но сега ти ще ми кажеш в коя скала е твоята пещера.
Той се сви и захленчи също както предната нощ там горе, осветен от прожекторите.
— Тони, Тони, хайде де, ще плачем сега! Я виж какво съм ти донесъл още!
Но той не ме поглеждаше вече, хленчеше и мънкаше: „Нне, мама бие… вика стражар…“
Можех ли да му кажа, че никога вече майка му няма да го бие?
Опитах се да помилвам ръката му, той я отдръпна като ужилена и продължи да трепери и скимти.
Тогава аз, вместо да си вървя, направих една грешка, която можеше да ми струва скъпо, една от многото грешки през ония дни. Направих я от бързане, въпреки известната приказка на Добрев за бързата кучка. Извадих от джоба си няколко доларови банкноти. От ония, дето летяха като пеперуди от скалата. С мъка обърнах Тони към себе си и му ги показах.
— Тони, ти ли правиш тия картинки?
Той се взря в банкнотите, разшири диво очи, сетне падна възнак и започна да вие, и навярно цялата болница го чуваше. В стаята се втурна сестрата:
— Но какво правите, моля ви се, другарю! Не бива, той още не е добре — извика тя, като се наведе над крещящия и мятащ се в леглото Тони. Измъкна отнякъде спринцовка и я заби под рамото на момчето.
След минута Тони спеше.
Часът бе 14.30. Отидох в хотела, легнах да спя, но дяволите от моите кошмари не ме оставиха на мира.
В 18 часа ме събуди телефонният звън: от болницата ми съобщаваха, че Тони се опитал да избяга, едва го задържали на изхода.
В 18 часа и 5 минути аз се реших: дигнах Ели, която се излежаваше, и я накарах да обуе гуменки и панталони.
В 18 часа и 15 минути ние се носехме с москвича към село Захариево.
4. Габриел Фернандес, кинооператор, носител на премията „Оскар“
На единайсетия километър под скалите нямаше вече нищо: варшавата беше вдигната, милиционерите си бяха отишли, следите от инцидента изтрити. Колите сновяха по шосето, сякаш снощи на това място тук не се бе разиграла една мрачна трагедия.