Първият човек, когото срещнахме в селото, беше бай Шими. Напомняше Айнщайн, от когото са задигнали теорията на относителността. Чорлав, с увиснали моржови мустаци и трескави очи, той бродеше сред повалените декори на уличката от Аризона, между смъкнатите вигвами, покрай разхвърляните прожектори, махаше безсмислено ръце и си мърмореше нещо под носа.
— Видяхте ли как ме наредиха? — едва не проплака той, без дори да ни поздрави. — Изоставиха всичко и си отидоха да спят, а днес трябваше да снимаме 87 полезни метра… Никой не се интересува от нищо, нито режисьорът, нито актьорите, нито техниците… Четири хиляди народни левчета, това ми струва днешният ден! Отгоре на всичко и тая история с Тони… Ще си подам оставката, това е. Край! Край!
— Бай Шими — рекох, — нека си починат хората, заслужават го след снощи.
Той ме изгледа изумен:
— Ами ти разбираш ли какво говориш, бе момче? Това е кино, ей, не е шега! Камерата не може да чака.
— Като го няма Фернандес…
— Ще мина без него. Имам си един асистент, чудо оператор. От години вече чака такъв случай.
— А къде наистина може да е Фернандес?
— Да върви по дяволите, ако ще! — Бай Шими драматично поклати глава: — Това не е работа, това е каторга! — И като каза това, бавно се отдалечи, мърморейки: — Не, аз ще си подам оставката. Край, край, край!
Председателя на селсъвета намерих на чашка сливова в кръчмата, където оживено коментираше снощните събития. За смъртта на Стефана не знаеше. Изведох го към подножието на вкаменената светкавица. Тук-таме все още се въргаляха кабели, прожектори и даже парчета от стъпкани доларови банкноти. Започнах направо.
— Другарю председател, качвали ли сте се по тия скали?
— Качвал съм се, но преди много години.
— А наскоро?
— Че какво ще правя по тях сега? Не съм Тони.
— Има ли по тия чукари пещери?
— Има. През турско там са се укривали хайдути, но сега никой не ходи горе. Даже през партизанско избягвахме да се завираме в тях, много близо са до селото.
— Другарю председател, искам един съвет.
— Думай!
— Искам да се кача ей на тая скала, дето прилича на светкавица.
— Ще се пребиеш, бре момче! И какво ще дириш горе? Там няма нищо. Само камънак. Нали видя снощи — въжета трябват, и стълби, и опитни катерачи…
— Няма ли друг, по-лесен път?
— Има, но далече, откъм задната стена, при шосето, ще трябва да заобиколиш цял километър и повече. Ще излезеш на пътя, ще свиеш вдясно, там има един салкъм и над него насип, та точно там ще поемеш нагоре и ще стигнеш до едни кози пътеки. По са леки, ама пак не те съветвам да се качваш.
— Благодаря — рекох. — Ели, да вървим!
Председателят остана зад нас и навярно вече ни виждаше сплескани под скалите.
Мястото, което той посочи, се намираше на стотина крачки от единайсетия километър. Действително тук чукарите не бяха толкова стръмни и образуваха нещо като тесни стъпаловидни тераски, свързани с криволичещи и обрасли с мъх и мършави клекови храсти пътечки. Погледнах към върха — не, не ми се виеше свят и не изпитвах страх. При малко повече хладнокръвие и внимание човек можеше, без да бъде алпинист, да стигне поне до средата на склона.
— Ели, умееш ли да се катериш?
— Умея да плувам.
— Аз също. Ще се качваме значи.
— Добре — каза тя и в очите й прочетох примирение.
Оставих колата под салкъма и тръгнах нагоре, последван от Ели.
Крачех бавно, като внимателно опипвах пътечките, които се виеха като серпентини по склона, губеха се сред клека, отново се появяваха, много тесни, но все пак проходими. Не гледах надолу и се стараех да не мисля за онова, което се намираше под мен. За това впрочем допринасяше и малко принуденото, но все пак ободряващо бърборене на Ели, която не преставаше да разсъждава върху ползата от планинския въздух, особено когато е комбиниран с морски, който пък е наситен с тонизиращи йодови изпарения…
На втората тераска се спряхме да си поемем дъх. Тя се извисяваше на не повече от десетина метра над пътя, но аз бях горд, че съм стигнал и дотук.
— Няма ли да ми кажеш най-после какво търсим тук? — попита Ели.
— Едно ателие — отвърнах. — Ателие на художник.
— Аха — рече тя. — Разбрах. А на коя скала се намира Академията на науките?
Не успях да отговоря — край нас се търкулнаха камъчета и песъчинки. Погледнах нагоре: над третата тераска се мярна някаква сянка, но толкова бегло, че не можах да доловя човешка ли бе или на животно.
— Дива коза — казах неуверено.
— Човек беше — прошепна Ели. — Видях гърба му. Един такъв, много широк, като борец, и кафяв.