— Какво ще прави насам човек? — попитах и пъхнах ръка при пистолета: след снощната стрелба бях забравил да го заредя. — Ели, сега ти ще останеш тук, а аз ще отскоча да видя какво има там.
— Не — каза тя. — Състезанието продължавам и аз.
Излишно беше да споря.
Тръгнахме по пътечката вдясно, но още на десетата крачка отново се спряхме: до нас достигна шум, нещо като пръхтене. Можеше да бъде кон, магаре, кой знае какво още, но не коза, козите не пръхтят така. Коленичих, дадох знак и на Ели да се наведе зад храстите и запълзях по посока на шума. Острите игли на клека дращеха лицето ми, но не спирах, само си мислех, че ако се натъкнем на магаре, ще стана за смях пред всички шерлокхолмсовци на планетата.
При завоя, където се образуваше нещо като падинка, шумът нарасна. Беше хъркане, юнашко, мъжко хъркане. Изправих се: пред нас, в падинката, сред бодливия клек, изпружил дълги крака, положил мило ръце на гърди, спеше Габриел Фернандес, холивудски оператор, три пъти носител на премията „Оскар“.
До него се търкаляше бутилка уиски. Празна.
До бутилката пък лежеше каубойски барабанлия пистолет. Пълен.
Внимателно огледах приятеля си Габи. С изключение на съдраните от трънака дрехи — черни, а не кафяви — всичко останало беше в ред. Само че беше мъртво пиян. Един бог знае откога лежеше тук и откъде беше домъкнал бутилката.
Най-напред прибрах револвера, сетне пристъпихме към събуждането на оператора: шляпахме го по бузите, викахме в ухото му. На Ели й хрумна щастливата идея да пъхне отвора на бутилката под носа му. Фернандес се размърда, неспокойно отвори очи, кървясали от пиянство и умора. Видя ме и дори не се изненада от срещата.
— О, Ник! — възкликна той радостно, поизправи се и сърдечно ме прегърна. — Как си, амиго? Добър?
— Аз съм добър — рекох, — но ти какво търсиш насам? Ели, преведи моя проникновен въпрос.
Тя преведе, а той едва сега се огледа, учуден, че се намира сред тоя клек и тия черни скали. После погледът му попадна на револвера в джоба ми. Това, изглежда, окончателно го върна към действителността, защото неочаквано се разплака с едри, горчиви, пиянски сълзи.
— Трябва да поискаме помощ — прошепна Ели, — той не може да слезе в това състояние.
— Не — казах, — никой не бива да знае, че Фернандес е бил тук. Ще се оправим някак си сами. А за него имам нещо специално. — Измъкнах двете хапчета кофенал, които бях взел сутринта от болницата. — На, Габи, изгълтай това, ще ти дойде добре.
Той послушно ги лапна без вода: очевидно беше свикнал на тази процедура след запой.
Търпеливо зачаках действието на хапчетата, а той продължаваше да си поплаква и подсмърча. За всеки случай стоях на безопасно разстояние от него.
— Ели, запитай го, докато още не е дошъл на себе си, защо му е този пистолет и защо се е качил чак дотук.
В отговор той измърмори нещо, като дори трогателно изхълца.
— Дошъл да убие някого — каза Ели.
— Много мило от негова страна. И кого по-специално?
— Не знае точно. Фалшификатор някакъв, който е фабрикувал фалшиви долари.
— А къде фалшификаторът е фабрикувал доларите, знае ли?
— Казва, че не знае.
— А знае ли на кого този фалшификатор е предавал доларите?
— Не знае.
— Щом не знае, ще му открия тайната аз. Фалшификаторът е давал доларите на Патриция Джексън, а милата Патриция е офейкала за Истанбул с парахода „Чанкая“.
Ели преведе. Виждах как след всяка нейна дума той разширява очи и в тях се появява злоба. После изрече нещо през зъби.
— Пита дали си от полицията — каза Ели.
— Много е любознателен. Добре, ще задоволя неговото законно любопитство. Обясни му, че съм инспектор от милицията (не казах младши) и че го задържам за изясняване на някои щекотливи въпроси. Кажи му да върви пред мен и да не се опитва да кръшка, защото имам тъкмо два пистолета.
— Не знам как е на английски кръшка.
— Нищо, ще го разбере и на български.
Тя преведе, като „кръшка“ си остана кръшка и той наистина разбра, защото сърцераздирателно въздъхна и се изправи.
Тръгнахме надолу. Излишно е да съобщавам, че на слизане десетте метра ми се сториха повече въпреки енергичното лечение, на което бях подложен предната нощ…
Вече долу Елина попита:
— Ей, Ник, ние май забравихме ателието?
— Нищо — рекох. — Ще дойдем пак.
Москвичът ни чакаше под салкъма. А в управлението чакаше Добрев.
5. Една стройна хипотеза
Оставих оператора под стража, а аз с жест на завърнал се от далечно пътешествие космонавт, носещ послание от марсианския император, сложих каубойския револвер на масата.