— Какво имате пред вид?
— Имам пред вид дарбата му да рисува.
— Нима притежава такава способност?
— Да, и то удивителна. Талант, който граничи с гениалност. При това почти без да е учил рисуване. Една неукротима жажда за рисуване. Природна стихия.
— Това е извънредно любопитно. Имат ли обаче някаква стойност неговите произведения?
— Според мен — да.
— Не е ли рисковано да се говори за гениалност?
— Да кажем — необикновено дарование.
— Хм… Случаят е наистина много рядък в медицината, но е възможен. Почти съм уверен, че всички негови кризи и припадъци произтичат от раздвоението на неговия пол, както впрочем и от някои унаследени белези, свързани с болестта на майката. Може да се допусне, че и тази негова дарба, за която говорите, има връзка с това раздвоение, с целия комплекс от нарушения на неговите психо-физиологически функции. Изобщо, опираме до Фройд… Ако действително има „гениалност“, то тя едва ли ще е нещо друго, освен една патологична деформация на нервните му центрове.
— Какво значение има названието? Не е ли всяка гениалност изключение от средната човешка норма?
— Невинаги обаче тя е болестно състояние.
— Нима смятате, че ако Тони се излекува, дарбата му ще се изгуби?
— Това може да се установи едва след операцията. Защото, струва ми се, Тони следва да се подложи на операция. Впрочем спомняте ли си за известния наш млад цигулар Марински, който допреди няколко години жънеше успехи у нас и в чужбина? Той страдаше от същия недъг. Оперираха го и след операцията престана да свири. Просто загуби вкус към музиката.
— Жалко.
— В замяна на това пък той стана здрав и читав мъж. А има и други интересни случаи. Вземете например нашия голям художник Владимиров. Когато преди няколко години той получи онзи жесток мозъчен удар, който го повали, парализира цялата му дясна страна и отне способността му да пише и говори, всички ние считахме, че с него е свършено. Но стана нещо, което опроверга всички прогнози и постави под съмнение много медицински теории. Той не само оцеля, но дори отново започна да рисува. С лявата си ръка, с ръката, с която не беше рисувал никога! И сега рисува така, сякаш се е родил нов художник, който няма нищо общо с предишния. Очевидно в недрата на неговата психика са се открили неподозирани по-рано възможности.
— А ако Владимиров оздравее? Нима ще загуби дарованието си?
— Никой нищо не знае… Роди се малчуган, на пет години вече той рисува сензационни неща, които печелят международни премии. Стане на петнайсет, мине пубертетът и от гениалността не остава нищо. И обратно — някакъв си четирийсетгодишен борсов агент, който никога през живота си не се е занимавал с живопис, изведнъж чувствува непреодолима потребност да рисува. Захвърля работа, семейство, всичко и след няколко години дарява човечеството с гениални творби — ето ви Гоген… Изобщо проблемът за гениалността е все още тера инкогнита за нас. Едва напоследък гените откриха една малка пролука, но много вода ще изтече, докато стигнем до нещо по-определено. А дотогава… Знаете ли колко гении са свършили душевно сакати?
— Не бих желал и Тони да свърши така.
— То не е задължително. Впрочем всичко, което ви казах, е, поне що се отнася до Тони, само предположения. За да излезем с по-точни заключения, той следва да бъде подложен на изследвания. Ако нямате нищо против, аз съм готов да се заема с тях. Уверен съм, че от случая ще се заинтересуват и други научни среди.
Получих дрехите на Тони, влязох в стаята му. Заварих го пред масичката да „майстори“ нещо с алуминиевите чаши, чинии и лъжици. Но те не бяха вече чаша, лъжица и чиния, а нещо друго, някаква странна металическа скулптурна композиция, отражение на потайни мъчителни видения в душата на този човек, който в своя печален жизнен път крачеше по тънкото въже върху пропастта между гениалността и уродливостта.
Посрещна ме въздържано — навярно все още си спомняше вчерашния ми опит да го изнудя, — но като му показах няколко рисунки, които бях взел на идване от приятеля си Веселин, той се отпусна. Грабна ги, ухили се и усилено започна да им се любува. И заекваше „Хубво… Хубво…“
— Обличай се, Тони, ще те заведа да видиш нещо още по-хубаво.
Той нахлузи дрехите си с радостно нетърпение: траперските панталони, мокасините, широкото като кафтан сако… В тия чудновати дрипи и с превързана глава той отново заприлича на маскарадно чучело, но нямах време да търся други дрехи: срещата с Големия шеф беше определена за 14 часа. Имах на разположение само половин ден.