Влязохме в цеха, без да отклоняваме очи от Тони. Тук неговата реакция беше съвсем друга. Изчезна онзи ням възторг пред красотата, на който бяхме свидетели в галерията. Сега той беше като дете, попаднало в магазин за играчки. Очите му загоряха още повече, пръстите му се раздвижиха и като че заживяха своя самостоятелен живот. Той пипаше тук и там, обикаляше машините, разглеждаше апаратите, пъхаше ръце зад лампите, помирисваше химикалите, весел, възбуден, сякаш откриваше едно отдавна загубено съкровище.
— Три месеца и нещо изкара тук — шепнеше до мен майстор Мишо. — За тия три месеца той научи повече, отколкото други за години. Стана първокласен гравьор.
— Защо напусна?
— Много причини. Още като го доведе майка му, той се дърпаше и ревеше, не искаше да остане. Странеше от работниците като диво животно, затова и не го обикнаха. А работеше ден и нощ, но не заради работата, а заради своя кеф: правеше каквото му скимне, понякога разваляше направеното от други, уж да го оправи. Един-два пъти даже работниците му се скараха, той избяга, върна го милицията, накрая дойде майка му и си го прибра.
Стигнахме до масата, където лежаха разхвърляни цинкови и медни плаки и готови вестникарски клишета. Тук Тони се спря и с повишен интерес заопипва с върха на пръстите си повърхността на клишетата.
— Как е, Тони, харесва ли ти? — попитах.
— Хубаво… — изрече той задавено.
— Можеш ли да направиш такова нещо?
— Уха!
Веднага му подадох един резец и медна плака.
— На! Рисувай! Ето това — и извадих скицата на Момата от галерията.
Той грабна резеца, позавъртя го между дебелите си пръсти, наведе се и започна да дълбае. С увиснали по старчески, зачервени от ракията бебешки бузи, с пламнали разноцветни очи и със замаха на майстор.
Веселин немееше и бе забравил да пише.
Отдъхнах си: доказателството беше в ръцете ми.
Оставаше ателието.
7. Втори експеримент
Москвичът ни носеше към Захариево.
Бяхме само двама — Тони и аз. Той седеше до мен и притискаше в гърдите си скъпоценния блок с рисунките и клишето. Седалката го подхвърляше нагоре и при всеки скок той се кискаше като момченце.
А аз си мислех за парадоксалната съдба на този нещастник, когото природата бе наказала с уродливост и надарила с изключителна способност, и към когото аз, кой знае защо, все повече и повече се привързвах. Хермафродит беше той. Но и художник. И фалшификатор, но той не го знаеше. Роден гений — това беше той. — „Патологична деформация на нервните му центрове — казваше докторът. — И като се излекува, дарбата му може да изчезне.“ А може и да не изчезне… И тогава светът ще има един голям художник, своеобразен, единствен… А може би го има и сега, но в тялото на един беден изрод…
Но какво значение, че е изрод? Да остане дарбата — това е същественото. Художникът Владимиров е сакат и ням, но е гений. Как казваше някъде Гьоте? „Ненаученото, не заимствуваното; онова, което не може да бъде научено, и това, което не може да бъде заимствувано; вътрешно, присъщото, неподражаемото — това се нарича при всички народи гений и ще се нарича така, докато има хора, които мислят, чувствуват и говорят.“ А Тони притежава онова ненаучено, не заимствувано, вътрешно присъщо само нему, онова неподражаемо нещо, което други нямат. В такъв случай той е роден гений, който след обучение ще се превърне в съзнателен гений, в творец… Или, дявол да го вземе, той е само един психически болен, който след операцията ще стане обикновен човек, забравил да рисува, така, както забрави да свири и онзи прочут цигулар?
Отсреща се показаха черните скали на Захариево. Тони нададе радостно възклицание и започна да блъска с длан по стъклото.
Спрях край една изгоряла от слънцето полянка.
Денят беше горещ, душен, над каменните бърда пълзяха оловни облаци. Жужаха рояци мухи с металоподобни криле, наблизо морно пасеше кобила, напечените скали излъчваха непоносим зной. Идваше буря.
Свалих статива и палитрата, опънах чисто платно. Тони дъвчеше шоколад и мълчаливо наблюдаваше какво правя. Трябваше да бързам — часът бе вече единайсет, а не знаех колко път имам до ателието, макар че вкаменената светкавица беше само на петстотин метра от поляната.
И тъй — без да поглеждам Тони, взех четката и започнах да рисувам.
Казах ви веднъж — аз съм посредствен художник, обикновен любител, но този път имах желание да рисувам хубаво, този път моята картина трябваше да отвори още една пролука към душата на Тони. И да ми открие пътя към ателието. И още — да разбера притежава ли Тони истинска дарба на творец, или е само необикновен копирач на чужди творби. Защото досега не го бях видял нито веднъж да рисува от натура.