— Тъй вярно, той ги е направил. Имам доказателства.
— Покажете!
Отворих папката и подадох рисунките, гравюрите, копията. Големият шеф ги разгледа и подаде нататък. Аз пък отворих протокола и зачетох:
Днес, 24 август, долуподписаните художници от град Варна Веселин Рачев и Панчо Бонев присъствувахме в качеството си на свидетели на следния експеримент: В наше присъствие лицето Тони Антонов направи графично копие от намиращата се в Градската художествена галерия картина на Майстора, наречена „Мома сред ябълки“. Копието бе направено върху специален, предварително белязан с нашите инициали, бял лист. По-нататък Тони Антонов направи скица на натюрморта…
Четях, но чувствувах как думите ми не действуват, как рикошират върху хората, без да ги засегнат: все пак тук стоеше поменатият Тони Антонов, а той никак, но никак нямаше вид на автор на тия удивителни рисунки.
И докато четях, изведнъж Тони, подтикнат от обичайните си неосъзнати импулси, тръгна напред и застана пред телевизора. Млъкнах. Всички се загледаха в него. Той се понаведе към апарата — по мокасини, траперски панталони, палто до глезените и превръзка на главата — и съсредоточи очи в него. Сетне предпазливо протегна ръка и опипа стъклото, почука тук-там, встрани, отгоре, отдолу, прокара пръсти по издатината на тръбата, взе да върти бутоните и да натиска клавишите. Неочаквано телевизорът писна. Тони уплашено отстъпи, но пак се приближи и този път в очите му загоря необуздано любопитство. След минута на екрана се появи образ — предаваха някакъв детски мултипликационен филм с прасенца, кокошки и кучета.
Тони зина и едва не заби нос в стъклото. На екрана най-напред кученце преследваше прасе, но после прасето се обърна, заплашително изгрухтя и кученцето панически побягна. Тони запляска с ръце, започна да се смее високо, пискливо — както преди малко на полянката под скалите. Приличаше на момченце в куклен театър, отправило възхитен поглед към чудесата на сцената. Изведнъж обаче прасенцето падна в някаква яма и кученцето заръмжа над него. Тони извика, втурна се напред заблъска с юмруци по стъклото, несвързано замуча: „Нне… ллош… Нне…!“
Беше тъжно и смешно, а за мен — непоносимо. Мирски протегна ръка и завъртя бутона. Телевизорът угасна и млъкна. Млъкна и Тони. Настъпи тишина.
Мълчанието наруши Големият шеф.
— Антонов — произнесе той отчетливо, като се обърна към Тони, — ти ли направи тия рисунки?
Тони не реагира: стоеше като чучело в средата ма стаята, мълчалив, неподвижен.
— Никак ли не може да говори? — обади се пак Големият шеф.
— Трудно — отвърнах. — А при тази обстановка тук не ми се вярва да изрече и една дума.
— Хм… Е, другари, мисля, че достатъчно сме присъствували на тази… хм… сцена…
Искаше да каже „комедия“.
— … Другарят Карлов прочете тук един крайно интересен протокол и ни показа редица любопитни материали. Трябва да ви призная, че те ми направиха дълбоко впечатление. Не мога обаче да скрия, че въпреки всичко моят разум, разумът ми на обикновен човек, не може да възприеме тия… хм… твърдения…
Искаше да каже „фантазии“.
— … И тъй като лицето Тони Антонов не може или не желае да говори и ни даде някакви свързани обяснения, мисля, че е редно, другарят Карлов да ни представи безспорни доказателства за своята хипотеза, например да ни покаже ателието на Тони Антонов.
Не очаквах този удар, макар че на мястото на Големия шеф аз бих постъпил по същия начин. Знаех, че последното, окончателното доказателство може да бъде само ателието, но аз го нямах… Тогава се реших на една друга, много рискована постъпка.
— Другари — казах, — ателието още не съм открил, но предлагам да направим един опит, който може да бъде не по-малко убедителен от ателието.
— Говорете.
— Предлагам да затворим Тони някъде тук веднага; да му дадем хартия, туш и да поискаме от него да направи копие на рисунка, която ще определите вие сами.
— А банкнота може ли да направи? — попита Големия шеф.
— За банкноти са нужни инструменти, плаки, бои — казах, опитвайки се да отклоня банкнотата, чийто вид само можеше да хвърли Тони в криза.
— Да се донесат!
Капитан Добрев изскочи навън.
— Ето — каза Големият шеф, като извади от джоба си една банкнота. — Нека вашият Тони нарисува такава двайсетолевка. Направи ли я, ще ви повярвам.
Усещах как и той вече се хваща на играта.
— Благодаря ви. Имам само една молба — да ми разрешите преди опита да поприказвам с Тони.
— Разрешавам.
Влязохме с Тони в съседния секретарски кабинет. Накарах го да седне зад бюрото и дълго се колебах как да почна: съзнавах, че тук в тия мигове се разиграва и моето собствено бъдеще. В края на краищата оставих се на чувството си. Грабнах ръцете му, заговорих бързо и навярно несвързано: