— Тони, преди малко ти каза, че ме обичаш. Обичаш ли ме още?
Очите му се засмяха и се превърнаха в добри и топли морета.
— Дда, Нник… ааз тте… оо-бичам… ммно-го…
Това беше най-дългото изречение, което беше произнасял досега пред мен, и знаех: то беше искрено и идваше направо от дълбините на тъмната и светла душа на този недъгав гений.
И като каза това, той обърна длани и погали ръцете ми с грапавите си пръсти и нежността, която се криеше в гънките им, ме заля.
— Тони — продумах, — Тони, ако наистина ме обичаш, сега аз ще поискам нещо от тебе и ти ще го направиш. Ще го направиш ли?
— Дда.
— Чудесно! И като го направиш, ти ще излезеш от онази дупка в село Захариево, ще те вземем в големия град, ще те излекуваме, ще те пратим в онова училище, където цял ден ще рисуваш… И ще живееш в хубава къща, и ще гледаш много хубави картинки, като онези, които видяхме в оня лъскав салон, дето му викат галерия. Искаш ли?
— Ии-скам — заекна той и доверчиво се усмихна.
— Тони, добро момче си ти. Сега ще ти донесат хартия и инструменти и ти ще направиш ето тази картинка, ама същата. И показах двайсетолевката.
— Да — каза той просто.
Криза нямаше.
— Тони, благодаря ти — продумах аз, като съзнавах, че той едва ли е разбрал и половината от моите приказки. — Хайде на добър час! След малко ще дойда пак, за да видя дали е хубава картинката.
— Дда… — измънка той. — Ммного хубава.
Излязох.
— Ние сме готови — казах.
Казах „ние“…
Добрев се беше върнал с няколко плаки, комплект резци, хартия, бои, валяче. Вкара всичко в кабинета при Тони, добави чаша мляко и два сандвича и заключи вратата към коридора, като ключа предаде на Големия шеф. Преди обаче да затвори и вратата към залата, хрумна ми една идея. Съзнавах, че е дръзка, че е направо безумен хазарт, но знаех също, че осъществи ли се тя, победата ми ще е окончателна.
— Другари — казах, — приберете оня комплект резци, нека Тони работи с това. То си е негово. — И извадих от джоба си оня резец-шило, издялан от стара стоманена пила.
Големият шеф повдигна рамене, но не възрази. След това Добрев заключи и втората врата.
— Сега ни остава само да чакаме — каза Големият шеф. — Колко време според вас ще трае този експеримент?
— Не зная — отвърнах. — Три часа, четири часа… Може би и повече…
— През това време можем да обядваме, а сетне да видим филма, който е бил заснет онази вечер по време на спасяването на Тони — предложи Мирски. — Току-що го донесоха от летището.
9. Изненади от филмов характер
Бяхме се наблъскали в малката кинозала на управлението — на столове, по первазите, на пода. Аз седях между Големия шеф и Мирски, зад мен беше прожекционната машина. Спуснаха завесите, отпред се бялна екранът.
— Можем да почнем.
Апаратът забръмча и изведнъж без надпис, без звук, без всякакъв преход на екрана изскочи Тони, сам сред осветените скали, но толкова едър, че се виждаха разноцветните му очи и снопът пъстри банкноти в десницата му.
В мен всичко оживя: нощта под черните скали, тревогата, мъката, надеждата, и вече не знаех кое е по-истинско — онова в паметта ми или това на екрана.
В следния миг на платното се появи множеството, отправило поглед към скалата, а после с бързо приближаване се отдели бай Шими. Той държеше мегафона пред устата си и беззвучно говореше, но в себе си аз вече долавях неговите думи: „Тони, чуваш ли ме, Тони? Аз съм, бай Шими… Хайде, моето момче, бъди разумен, слез!“ Долавях и стенанията на Тони, и звучното скриптене на щурците, и жуженето на прожекторите.
Нов кадър: горе Тони слуша молбите на Шими.
Пак нов кадър, по-общ: площадката под скалата със светещите прожектори, хората покрай тях, селяните на границата между светлината и мрака, някъде отпред Шими с мегафона…
Нов кадър: бавно движение на камерата по вертикала от мрачния крив връх на вкаменената светкавица надолу през Тони към подножието и оттам — наляво към група хора около говорещия Шими: Режисьора, асистент-операторът (снима Фернандес), Кети Браун, Стефана Антонова и един млад мъж със закръглена оптимистична физиономия и с извити нагоре като обърнати запетайки ъгли на устните: Николай Карлов. (Никак не личи, че в този момент на Николай Карлов му се вие свят.) Направи ми впечатление лицето на Кети Браун: птичето и лице се бе затворило, станало бе остро, дори грубо. Гледаше нагоре, без да мига: бих се заклел, че в очите й има люта ненавист. И страх.