Нов кадър: близък (съгласно терминологията на Фернандес), пак на Тони. Той свива устни, повдига глава към небето и вие.
Последваха няколко секунди на издраскан, сивкав мрак: момента, в който Фернандес предава камерата на своя асистент, за да говори.
И веднага близък план на Фернандес с мегафон в ръка. Операторът говори със своя топъл тенор: „… Тони добър момче, добър амиго на чичо Габи, а? Тони горе, чичо Габи доле, чичо Габи плаче, ох-ох!“ И смешно ридае, но в залата никой не се смее, никой, дори този присмехулник Добрев.
Едро: Тони като че се е поукротил и внимателно гледа надолу.
Среден план: Фернандес намества мегафона пред устата на Стефана. До нея Шими нещо й шепне, аз чувам: „Хайде кажи му нещо мило, майка си му най-после“. Стефана мълчи, всички са впили очи горе в скалата, където хленчи Тони. И точно в този момент Кети Браун…
Кети Браун! Съвсем ясно се вижда как тя дава на Стефана знак с глава и бавно, бавно и предпазливо се изтегля назад между прожекторите към колите и изчезва в тъмнината. И никой не я забелязва.
— Стоп! — извиках. — Стоп!
— Какво става, Карлов? — попита Големият шеф. — Нещо интересно?
— Спрете! — виках. — Моля да повторите още веднъж последните кадри, видях нещо много важно.
— Аз също — каза спокойно Мирски. — Но нека повторим.
Повториха всичко отначало: Тони сред скалата, долу множеството, Фернандес вдига мегафона пред устата на Стефана, всички напрегнато гледат нагоре, а Кети Браун дава знак на Стефана и незабелязано и неусетена от никого, се измъкна към селото…
Филмът продължаваше. Говореше майката и тя казваше: „Тоньо, слизай веднага, чуваш ли ме? Слизай, че иначе ще извикам стражарите.“
Близък план: Тони реве и маха ръце и аз чувам неговото „Нне!“
В следния миг, в среден план, аз изтръгвам мегафона от ръцете на Фернандес, приближавам се до Режисьора, питам: „Може ли аз?“, сетне вдигам тръбата и говоря, говоря… И докато говоря, не забелязвам, а с мен и никой друг, че сега към тъмнината зад прожекторите се провира и Стефана Антонова, майката на Тони.
Не прекъснах прожекцията, която хвърляше светлина върху две нови фигури на таблото: Кети Браун и Стефана Антонова.
А на екрана аз продължавам да говоря и всички ме слушат и гледат как размахвам пред прожектора един бял лист, с който искам да примамя Тони да слезе.
Следва едно бързо отклонение на камерата от лицето ми към Тони. Той вика, гневно маха ръце и хвърля банкнотите.
Внезапно, само за миг екранът трепва, като че някой е блъснал камерата: това е моментът на изстрела — той е стреснал асистент-оператора. В следващата секунда картината отново се стабилизира и показва каменните фонтанчета, които подскачат около Тони. При последния изстрел Тони извиква, олюлява се и полита надолу. Камерата го следи — той пада, търкаля се по наклона на зъбера и спира, закачен на издатината.
Нов кадър: общ план на множеството. Никой не мърда. Всички са буквално сковани от изненада и ужас. Не, ето един човек си пробива с лакти път сред хората и тича към селото: Фернандес. Три секунди след това още един човек прави същото: Николай Карлов. Дори се вижда как бърка в задния си джоб… А през това време той, наивник, си мисли, че реагира пръв!
Прожекционната машина зад мен продължаваше да бръмчи и да изпраща на екрана правдивото, но безмълвно свидетелство на онова, което се бе случило онази нощ под черните бърда на село Захариево. Сега вече гледах с още по-голям интерес, тъй като през тия хванати от лентата минути Николай Карлов стреляше по колата и телефонираше на лейтенант Данкин.
На екрана кипеше — хора бягаха, поваляха декори, повличаха вигвами. Само Режисьора стоеше хладнокръвен и презрително наблюдаваше паниката.
Изведнъж отново се видях: връщах се от селото. Бях изпотен, раздърпан и гледах към увисналия над бездната Тони.
Оттук нататък започна стремителният разказ на спасяването: подготовката на Ричард Брук и Любомир Соколов, монтирането на фартовите релси, катеренето на двамата по стръмната скала.
В малката зала хората, затаили дъх, следяха този къс от живота, който беше по-интересен от най-занимателния филмов епизод.
А аз отново и отново преживявах всичко. И когато се видях на екрана с мъчително затворени очи, в мен пак се надигна отвратителният първичен ужас от мрачните бездни и в гърлото ми се загнезди възелът. Нима отново се връщаше проклетата болест? Или това бе само своеобразно хипнотично внушение, което Николай Карлов от платното упражняваше върху Николай Карлов в залата?
Ала нямах време да правя анализи на собственото си състояние: на екрана ставаше нещо любопитно. Докато аз стоях със затворени очи, сдържайки се да не повърна, зад мен от мрака бавно и предпазливо се връщаше Кети Браун. Тя се промъкна между хората и прожекторите, застана до Режисьора. Лицето й бе бледо и сковано: лице на мъртвец.