— Значи — Кети Браун! — прошепнах на Мирски.
— Да, и Кети Браун — отвърна той, като подчерта „и“-то.
— Пистолетът изчезна тъкмо от нейната стая…
После дойде онова, достойно едновременно за Вагнер и Офенбах, пеене на Дафна Флеминг, пристигането на линейката, свалянето на Тони от скалата и изпращането му във Варна.
Последни на екрана останаха Ричард Брук и Любомир Соколов. Ричард се усмихваше като уморен герой и наистина беше мъжествен и красив като бог, но до него Любомир, който се подхилкваше, със своите широки плещи на културист, скулесто лице на прабългарин и едра глава на несресан селянин, беше по-симпатичен.
Апаратът щракна, екранът светна, шепот изпълни залата.
— Е, другари — обърна се Големият шеф към Мирски и към мен, — доволни ли сте?
— Да — побързах да кажа, — мисля, че имаме вече в ръцете си главната фигура или поне онази, която е стреляла по Тони и е убила Стефана Антонова.
— Кой?
— Кети Браун, онази малката с чипото носле и русата коса. Забелязахте ли как се измъкна минута преди изстрелите и се върна малко след тях.
Изричайки тия думи, аз окончателно погребвах хипотезата си за вината на Фернандес в нападението: с очите си видях оператора да стои до мен преди стрелбата, а да изтичва към площада след стрелбата, буквално в съгласие с неговите показания.
— Какво мислиш ти, Мирски? — попита Големият шеф.
— Може би… — каза предпазливо Мирски. — Може би…
— Е, да вървим тогава да видим какво е направил оня Тони.
Погледнах часовника: откакто бяхме оставили Тони в кабинета, бяха изминали само три часа. Тръгнахме.
На стълбището спрях шефа.
— Другарю Мирски, какво ще кажете, ако освободим Фернандес и задържим Кети Браун?
— Няма да е зле — отвърна той умислено, — но нека помислим още малко.
Влязохме в заседателната зала. Любопитството на колегите бе стигнало връхната си точка. А на мене ми се подкосяваха краката.
Големият шеф пъхна ключа, завъртя два пъти, отвори широко вратата.
Тони седеше зад бюрото, навел превързаната си глава над някакъв лист, и рисуваше. Устните му бяха измацани от мляко, ръцете — от зеленикава боя. Не ни чу, не ни забеляза — рисуваше. Не усети и Големия шеф, който влезе при него, взе нещо от масата и се върна.
В ръцете на Големия шеф имаше две банкноти — две двайсетолевки. Погледна едната, погледна другата, по хлапашки зина, промърмори:
— Да ме убие господ, ако знам коя е истинската! Карлов, поздравявам те!
От сърцето ми падна камък. Седнах без разрешение, видях на масата чаша вода, изпразних я до дъно. Знам, че в този миг съм се хилил като онзи идиот Тони, като изрода Тони, като моя спасител, моя добър гений Тони.
Сега оставаше само едно — да арестувам Кети Браун и вече можех да си взема кралицата и се гмурна в морето…
А след това ми предстоеше много, извънредно много работа: медицински изследвания на Тони, съдебни експертизи, продължително лечение — по възможност без операция, после — училище. Не затвор, не и ТВУ, а онзи прочут интернат за даровити деца, макар че по години Тони не бе дете. И накрая — академията за изобразителни изкуства, ако изобщо стане нужда… Тогава Тони, моят малък приятел Тони, когото, дявол да го вземе, обичам като безпомощно братче, ще се превърне окончателно в пълноценен гений и съзнателен творец.
Без да обръщам внимание на хората около мен, които оживено коментираха резултата от експеримента и през отворената врата наблюдаваха нищо неподозиращия и продължаващ да си рисува Тони, аз вдигнах слушалката на телефона и поисках филмовата продукция в Захариево. Обади се познатата ми касиерка.
— Тук Карлов — казах, — интересува ме там ли е още американката Кети Браун.
— Откараха я вече, другарю Карлов.
— Кой я е откарал? — попитах с мисълта, че някой подло ме е изпреварил, може би капитан Добрев или дори Мирски.
— В болницата, другарю Карлов. Не знаете ли, че Кети Браун се е отровила?
10. Кети Браун скриптгърл
Отново, за втори път през последните дни, аз нервно крачех в коридора пред операционната на окръжната болница и нетърпеливо чаках резултата от борбата за живота на една жена. На скамейката, където вчера треперех само аз, сега седяха мистър Холивуд, бай Шими и доктор Кречмър — съкрушен, закрил очи с длани, разтърсван от плач.
Този път хирургът излезе по-рано.