— Ще живее — каза той, — но хранопроводът и стомахът са силно засегнати. Погълнала е голямо количество ацетон.
— Знаех си аз — завайка се бай Шими, — знаех си. Всички кинематографисти ще загинем, отровени от ацетон… — После се обърна към Кречмър и му обясни на „чист“ английски: — Кети гут, но морте, ънтерстенд, док?
— О, мерси! — каза американецът, искрено зарадван, и сърдечно стисна ръката на лекаря.
— Докторе — попитах, — ще може ли пациентката да говори скоро?
— Вие пък само от това се интересувате — отвърна той с досада. — Тя е зле, разберете, трябва да я оставите на мира два, дори три дни.
Кречмър слушаше нашия диалог с нескрито напрежение.
— What does he say? — попита той.
Бай Шими обясни, като нежно подложи ръце под бузата и затвори очи:
— Кети слипинг два-три дни, не спикинг, ънтерстенд?
— Йес — каза Кречмър. — Понимаю.
— Граждани — казах официално, — моля да ме последвате в управлението за кратък разговор.
Преди да почнем разпита, Данкин отново прочете писмото, което Кети Браун бе оставила за милицията. То гласеше:
Господа, не търсете виновници за моята смърт. Аз слагам край на живота си в пълно съзнание и доброволно. Причините са от личен характер и моля да не ровите в миналото ми. Имам още една молба: пратете тялото ми в Америка, град Медисън, щат Уисконсин, за да бъда погребана до своята майка.
— Разбрала, че е разобличена, и е предпочела да се махне сама — казах.
— Възможно — отвърна уклончиво Мирски. — Но нека влезе бай Шими.
Още с появяването си на прага бай Шими горчиво започна:
— Е, кажете ми, другари мили, как да не се махна? Разрушават ми декорациите, стрелят по моите дубльори, операторите ми изчезват, скриптерите ми гълтат ацетон… Знаете, ли каква е разликата между лудницата и кинематографията?
— Не — каза Добрев с наежено любопитство.
— В лудницата директорът е нормален.
Добрев оцени вица и се засмя, но Мирски дори не се усмихва.
— Бай Шими, разкажи как стана това с Кети Браун.
— Ох, не ми се разказва… Тъжна история… Пристигат те на снимки — оператора го няма. Решаваме, ще работим с асистента. Гримираме се значи, отиваме на терен, камерата готова — скриптерката я няма. А скриптерката, трябва да знаете, е много важно звено в нашата работа. Без нея снимки не стават. Тя следи дали всичко върви по сценария, дали декорът е в ред, дали петното върху ревера на главния герой е точно на място, с една дума — тя е вторият чифт очи на режисьора. Работя в кинематографията двайсет и толкова години, много скриптерки съм срещал, но като Кети Браун не съм виждал. Една добросъвестна, методична…
— И какво стана по-нататък? — попита Мирски.
— По-нататък ли? За какво говорех?
— За отравянето на Кети Браун.
— Тъй, тъй, за Кети Браун. Та търсим я значи тук, търсим я там, няма я, най-после я намираме в тоалетната, гърчи се на пода. А на масата й три писма: едно до милицията, другото до мистър Холивуд, третото до доктор Кречмър, нейния приятел де. Дигнахме я в джипката и право в болницата. Това е всичко. Добро момиче беше, няма какво да се каже.
— Какво ти момиче! — забеляза Добрев. — Тъкмо на четирийсет лазарника. Вие каже по-добре за пищова.
— Да, щях да забравя. Още като пристигна в Захариево, Кети дойде при мене и разтревожена ми съобщи, че от чекмеджето й изчезнал един пищов. Веднага ви звъннах, но другарят Карлов ми каза, че пистолетът бил намерен.
— Този ли е? — попита Добрев, като показа револвера, който открих у Фернандес.
— Той трябва да е. Но най-добре ще ви каже самата Кети.
— Бай Шими, защо според вас Кети е посегнала на себе си?
— Един бог знае… Можеш ли ги разбра тия жени? Ама ако наистина ви интересува моето мнение, аз мисля, че тук е замесена любов, и то с оня дъртак доктор Кречмър.
— Та той конкретно е само на 46 години — едва ли не обидено се намеси Мирски.
— Е, хайде да хукнем и ние по любов, а? — възкликна Шими и пак не разбрах — шегува ли се, или не. — Та за какво говорех?
— За любовта — каза Добрев.
— Ех, хубаво нещо е любовта — въздъхна носталгично Шими.
След него влезе мистър Холивуд. Този човек, който за четири дни не преставаше да ни поднася изненада след изненада, сега отново ме сюрпризира. Седна на посоченото кресло, запали цигарата, която му поднесе Мирски, и преди да му зададе какъвто и да е въпрос, се обърна към лейтенант Данкин и с тънка усмивка изрече на бавен английски:
— Мистър офицер, моля, преведете на господата, че съм готов да закупя правата по филмирането на това дело веднага щом като бъде приключено.