Предложението удиви дори Мирски, който трудно се учудваше на каквото и да било. Не знаейки отначало какво да отвърне, той дълго бърса врат с шарената кърпа.
— Господине — продума той най-после, — много сме поласкани от вашето внимание, но уверявам ви, че ние сме още далече от какъвто и да е конкретен резултат. Освен това, когато всичко бъде изяснено, делото едва ли ще представлява интерес за вас. По всяка вероятност то ще се окаже съвсем елементарно.
— И все пак държа на предложението си.
— Ще го обсъдим… Мистър Режисьор, Кети Браун е оставила писмо за вас.
Без да каже дума, американецът извади плика от джоба си. Данкин преведе:
Сър, безкрайно много съжалявам, че моето тъй внезапно изтегляне от продукцията ще ви причини неприятности, но за мен друг изход няма. Искам да ви припомня, че кадри 226, 227 и 228 трябва да се преснимат и че записът на Орлово око пред съвета на старейшините е несполучлив. Оставям режисьорския сценарий в чекмеджето на моята маса. Прощавайте.
— Господине — попита Мирски, — имате ли да отбележите нещо по опита за самоубийството на Кети Браун?
— Тя е една нещастна жена — отвърна тихо Режисьора. — Сама, без мъж, без деца, откакто я познавам — все сама.
— А мистър Кречмър?
— Не зная точно какви са техните отношения, но убеден съм, че тя го обича или поне го е обичала доскоро.
— Още един въпрос. Щом като Кети Браун така много е обичала мистър Кречмър, случвало ли се е някога той да е идвал на снимки с нея, да я е придружавал, да речем, до село Захариево?
— Никога не съм го виждал в село Захариево.
— Благодаря, свободен сте. Долу ви чака кола, която ще ви откара до Захариево.
— Излишно, господа. Днес няма да снимаме. Разпуснах хората. И довиждане. Струва ми се, че ще се срещнем пак, и то скоро.
На вратата го спря моят глас:
— Господине, един последен въпрос.
— Да?
— Нали вие подхвърлихте канията на сребърната кама в стаята на Ричард Брук в онази нощ след убийството на Иван Бонев?
Режисьора бавно се обърна: на лицето му играеше тъжната, умна усмивка:
— Познахте — аз. Поздравявам ви.
— Благодаря. Ще ви бъда признателен, ако ми обясните защо направихте това.
— Защото някой друг си беше направил глупашката шега да я пъхне в куфара ми и защото ми беше интересно да видя какво ще се получи по-нататък. Обичам внезапните и неочаквани усложнения в сценариите. Все във връзка с моето предложение до вас.
— Мистър режисьор, благодаря ви за откровеността. Искам също да ви благодаря за усилията, които положихте за спасяването на Тони.
В отговор мистър Холивуд невъзмутимо вдигна рамене:
— Кино, джентълмени, кино… — рече той и си тръгна, слаб, смачкан, уморен — останка от едно минало величие, наречено Холивуд.
Накрая влезе и Кречмър. Рядко съм виждал толкова сломен човек. За няколко часа лицето му се бе смалило, очилата му се плъзгаха по изтънелия нос. Той затвори вратата зад себе си и облегна тил на стената, разтърсван от сдържани ридания.
За моя изненада Мирски не го покани да седне и без всякакви предисловия попита:
— Доктор Кречмър, може ли да видим писмото, което мис Браун ви е оставила?
Кречмър безмълвно извади плика. Данкин прочете:
Аз те обичах повече от себе си, повече от честта си, но ти ме измами. Оказа се, че за тебе съм била само едно временно развлечение. Сбогом.
— Обяснете!
— За всичко е виновна телеграмата — отвърна той задавено.
— Каква телеграма?
— От моята жена… Забравил я бях на масата. Кети случайно я забеляза… Кети не знаеше, че съм женен. Криех… Исках да я щадя. Възнамерявах веднага щом се върна у дома, да се разведа и се оженя за нея, но ето… Като видя телеграмата, тя изпадна в такава нервна криза, че ми беше невъзможно да я утеша. Смяташе, че съм последен измамник… Ах, колко е жесток животът! Не допусках, не, никога не допусках, че тя ще стигне дотам…
— Имаш късмет, приятелю, че не е умряла и че не иска да ти напакости — продума Мирски, гледайки към нас. — Иначе да си вече в дранголника. А сега ще се отървеш само с уплахата. Данкин, няма защо да превеждаш.
— What does he say? — поусмихна се тъжно Кречмър.
— Пита какво сте казали — преведе Данкин.
— Нищо не съм казал. Добрев, имаш ли въпроси?
— Имам. Мистър Кречмър, какво ще правите, когато мис Браун оздравее?
— Каквото пожелае. Аз съм тук, ще я чакам, докато се съвземе, въпреки че жена ми ме вика в Париж по неотложна работа.
— Можем ли да знаем по каква?
— Естествено. Купувам медицинска апаратура за моята клиника.
— Откога жена ви е в Париж?
— От… хм… — той се позамисли — петнайсетина дни.
— На какъв адрес?
Той свали очила, прокара ръка по уморените си клепачи, отново тъжно се усмихна:
— Мисля, че в хотел „Тулон“, ако междувременно не се е преместила.
— Още един въпрос: какво сте правили днес следобед?
— Играх бридж на плажа с група американци. Бях разстроен от сцената, която ми направи Кети, и се опитах да се разсея с игра на карти. Нима ме подозирате в нещо?
— Моля, в нищо не ви подозираме. Просто формален въпрос за установяването на вашето алиби. Свободен сте. И благодарим за съдействието.
Доктор Кречмър вече отваряше вратата, за да излезе, когато Мирски нервно, някак си прекалено нервно се обърна към нас:
— Капитан Добрев, пуснете го да си замине! Съобщете и на летището и пристанището. А ти, Карлов, утре заран отиваш в ателието на Тони и изнасяш всичко. Не можем повече да чакаме.
— Слушам! — казах аз механично, доста удивен от заповедта на шефа, но бях достатъчно съобразителен да изчакам Кречмър да затвори вратата зад себе си, за да попитам: — Но, другарю Мирски, къде се намира това пусто ателие?
— Ще търсиш! Ще търсиш! — отсече шефът с весели искри в очите, стана и доволно потри ръце: — А това за летището и пристанището може да се поотложи още малко… Николай, моето момче, аз мисля, че си към края на твоето следствие.
— Уви, другарю Мирски — казах унило, — този път самият аз вече не съм много уверен в това. Трима важни свидетели са елиминирани: Стефана е мъртва, Кети Браун — в безсъзнание, Тони — ранен. А имах нужда от тримата: Кети да разкаже защо е стреляла по Тони, Тони да ни заведе в ателието си…
— Май че трудно ще успееш да го убедиш…
— Уви… Днес следобед получих голяма похвала от Големия шеф, но трябва да призная, че никога не съм се чувствувал толкова объркан.
— Това е само защото не си се наспал. Като се наспиш хубаво, всичко ще се проясни. Хайде върви в хотела и лягай! А аз си заминавам.
— Пак ли се връщате в София?
— Ами да. Какво ще правя тук?
Този път не му повярвах, но не питах повече. А той продължи:
— Наистина, какво ще правя тук? Ти си на прав път. Щом си успял да откриеш кой е фалшификаторът — и то какъв! — ще намериш и кой конкретно стои зад него: Голдсмит, Фернандес или Кети Браун. Един от тримата. А може би и тримата заедно. Или някой четвърти… Само мисли, Николай, мисли повече! Ясна ли ти е картинката?
— Не съвсем, но ще мисля.
— Лека нощ, Николай.
— Лека нощ, другарю Мирски.