— От… хм… — той се позамисли — петнайсетина дни.
— На какъв адрес?
Той свали очила, прокара ръка по уморените си клепачи, отново тъжно се усмихна:
— Мисля, че в хотел „Тулон“, ако междувременно не се е преместила.
— Още един въпрос: какво сте правили днес следобед?
— Играх бридж на плажа с група американци. Бях разстроен от сцената, която ми направи Кети, и се опитах да се разсея с игра на карти. Нима ме подозирате в нещо?
— Моля, в нищо не ви подозираме. Просто формален въпрос за установяването на вашето алиби. Свободен сте. И благодарим за съдействието.
Доктор Кречмър вече отваряше вратата, за да излезе, когато Мирски нервно, някак си прекалено нервно се обърна към нас:
— Капитан Добрев, пуснете го да си замине! Съобщете и на летището и пристанището. А ти, Карлов, утре заран отиваш в ателието на Тони и изнасяш всичко. Не можем повече да чакаме.
— Слушам! — казах аз механично, доста удивен от заповедта на шефа, но бях достатъчно съобразителен да изчакам Кречмър да затвори вратата зад себе си, за да попитам: — Но, другарю Мирски, къде се намира това пусто ателие?
— Ще търсиш! Ще търсиш! — отсече шефът с весели искри в очите, стана и доволно потри ръце: — А това за летището и пристанището може да се поотложи още малко… Николай, моето момче, аз мисля, че си към края на твоето следствие.
— Уви, другарю Мирски — казах унило, — този път самият аз вече не съм много уверен в това. Трима важни свидетели са елиминирани: Стефана е мъртва, Кети Браун — в безсъзнание, Тони — ранен. А имах нужда от тримата: Кети да разкаже защо е стреляла по Тони, Тони да ни заведе в ателието си…
— Май че трудно ще успееш да го убедиш…
— Уви… Днес следобед получих голяма похвала от Големия шеф, но трябва да призная, че никога не съм се чувствувал толкова объркан.
— Това е само защото не си се наспал. Като се наспиш хубаво, всичко ще се проясни. Хайде върви в хотела и лягай! А аз си заминавам.
— Пак ли се връщате в София?
— Ами да. Какво ще правя тук?
Този път не му повярвах, но не питах повече. А той продължи:
— Наистина, какво ще правя тук? Ти си на прав път. Щом си успял да откриеш кой е фалшификаторът — и то какъв! — ще намериш и кой конкретно стои зад него: Голдсмит, Фернандес или Кети Браун. Един от тримата. А може би и тримата заедно. Или някой четвърти… Само мисли, Николай, мисли повече! Ясна ли ти е картинката?
— Не съвсем, но ще мисля.
— Лека нощ, Николай.
— Лека нощ, другарю Мирски.
11. Моят втори подвиг
Мирски ми пожела три несъвместими неща: да спя, да мисля и нощта ми да бъде лека. Опитайте се някога да ги съчетаете. Мисленето се превръща в хаос от безсмислени образи и думи, спането — в безкрайно мятане в леглото, а леката нощ — в кошмарно падане в мрачни пропасти.
От това противно състояние ме изтръгна тихо хълцане. Отворих очи — часовникът показваше 9. Бях спал единайсет часа! Ослушах се — хълцането идваше откъм балкона. Излязох. През три преградки стоеше доктор Кречмър и обронил глава на перилото, сдържано ридаеше. Беше по халат, небръснат, невчесан.
— Добро утро, док.
Той се стресна, огледа се замаяно наоколо, стеснително ми кимна и си влезе в стаята.
Прибрах се и аз. Възнамерявах веднага след закуска да изведа Тони от болницата и заедно да продължим нашия прекъснат излет по черните скали над Захариево, за да се добера най-после до прословутото ателие.
В ресторанта около дългата маса отново седеше познатата компания, но сега без Фернандес и Кети Браун. Настроението беше минорно. Седнах, поръчах си кафе.
След малко се яви и Кречмър — истински образ на скръбта. Едва сръбна от чая си, хляб не отхапа. Мълчахме.
— Мистър Карлов на телефона! — извика високоговорителят.
Изтичах към кабината, а в главата ми се въртеше само едно: пак се е случило нещо лошо, нещо непоправимо! Този телефон е вестител на нещастия.
Беше капитан Добрев:
— Николай, здрасти. Наспа ли се? А аз никак, едни неприятни киселини в стомаха, май че от тая пуста кока-кола. Почвам да подозирам, че не я правят с горнобанска вода. Ник, чу ли какво се е случило нощес?
— Не — казах със свито сърце. Кой ли ще е простреляният?
— Тони избягал от болницата. Да, бе, направил си шперц с вилицата, отключил и се измъкнал под носа на пазача, който дремел при пропуска.
Ето!
— Къде е той сега?
— Само петричката врачка може да те осведоми. Открили отсъствието му едва преди половин час. Та той или се е вече удавил в морето, или лежи премазан под някой автобус, или пък бяга към своето родно село. Нали ги знаеш тия ненормални — те са като животните: отдалече надушват хралупите си. Пратих хора по крайбрежието, наредих да търсят по пътищата, а ти, моля ти се, върви в Захариево. Бил си вече по ония скали, знаеш.