И тогава, това беше на 25 август 10 часа сутринта, започна вторият ми подвиг. Първият, спомняте си, нали, се състоеше в прехвърлянето на ония жалки балконски преградки. Честна дума, с този втори подвиг аз съм по-горд, отколкото с всичко останало, което извърших през тия няколко дни. Но вие не можете да разберете това…
Защото за мен беше по-лесно да разтворя пръсти, да отпусна ръце и да полетя надолу като в моите сънища. Защото, за да премина това разстояние от сто сантиметра, аз положих повече усилия на волята от всички земни космонавти при техните бъдещи полети до съзвездието Орион. Това не беше даже катерене, това беше едно безмилостно изнасилване на тялото ми, на обезумялото от страх тяло от страна на волята ми, която го тикаше, блъскаше, шибаше нагоре милиметър след милиметър, движение след движение, дъх след дъх…
А когато стигнах на площадката, аз се строполих по гръб и дълго гледах белите облачета в състояние на пълно изтощение. И блажено се усмихвах. Така навярно се чувствуват бебетата, когато проглеждат за първи път.
После се изправих и без да обръщам глава накъдето и да било, се отправих по пътеката вляво, опипвайки скалата, ровейки под храстите. Откриха се две-три дупки и нищо повече. Пещери нямаше. Продължих нататък. Тук пътечката правеше завой и минаваше към предната част на скалата. Мигновено впих ръце в камънака: оттук се откриваше изглед към село Захариево. През тази пътечка навярно Тони бе минал завчера… Бързо се върнах и тръгнах в противоположна посока.
Пътеката сега се виеше нагоре и един-два пъти изчезна, после изведнъж се спусна надолу и опря до грамада големи камъни, почти морени. По-нататък вече нямаше накъде, освен право към зигзагообразния връх, но той беше извън моите възможности.
Полегнах на един широк, плосък камък, размишлявайки върху нерадостната перспектива, която се откриваше пред мен за през близките дни: да пребродя всички тия черни ридове в търсене на една хипотетична пещера, в която следва да има едно още по-хипотетично ателие на един обаче твърде конкретен художник-фалшификатор. Можех, разбира се, да устроя масово претърсване, но тогава вече откриването на ателието нямаше да бъде моя заслуга, а вярвам да сте схванали от всички страници дотук, че аз бях един твърде честолюбив младши инспектор.
Шумът дойде отдолу, от камъка.
Долепих ухо. Да, нямаше съмнение: от дълбините на канарата идваше някакво скимтене. Можеше да бъде животно, а можеше да бъде и той.
Без да се изправям, все тъй с ухо над камъните, тръгнах по посока на шума. Най-силен беше той в низината над самия център на сипея, между три грамадни морени, сред които се откриваше нещо като неравна дупка. Наведох се, отново се ослушах: не беше скимтене, а тананикане на един дрезгав, женски глас. И тананикаше гласът мелодията на „Puppy love is the most beautiful love“, като от думите повтаряше само „Puppy-puppy-puppy“.
Спуснах се в дупката, като внимавах да не дращя по камъните. Краката ми опряха на твърдо дъно, ръцете ми заопипваха стените на каменния трап, докато хлътнаха в празнина не по-висока от половин метър. Проврях се в нея, запълзях напред. А тананикането ставаше все по-весело, онова „пупи-пупи-пупи“ по-отчетливо и ритмично, от което песента на Дафна Флеминг заприличваше на ръченица.
Десетина секунди пълзях в този нисък тунел, образуван от каменните прегради. Отначало не виждах нищо освен слънчевите лъчи, които се просмукваха през пролуките като многоцветни светлинни паяжини. После тунелът свърши.
Изправих се. И видях всичко.
12. Ателието
Най-напред видях хола на хотел „Рубин“.
Не, не бълнувам. Тогава, естествено, ми се струваше, че бълнувам, че това отпред е халюцинация, породена от нервното свръхнапрежение…
Пред мен се издигаше холът на хотел „Рубин“ — един миниатюрен хол с приемната вдясно и таблото за ключове зад нея, с морскосините, стени, двата сладникави пейзажа и даже барчето и тезгяха. Липсваше само портиерът.
Потърках очи, погледнах отново: всичко си беше на място — ни повече, ни по-малко холът на хотел „Рубин“, но някак си като неговото уродливо копие. А отдясно, където проходът се снишаваше под скалите, идваше съвсем ясното тананикане на американската песен-ръченица на Тони: „Пупи-пупи-пупи“.
„Мисли, Николай, мисли!“ — казваше Мирски. И аз се опитах да мисля: Тони означава странност, парадоксалност. Всичко у него изскача от нормалните човешки граници. Защо трябва да се учудвам и сега? Не е ли по-разумно да пристъпя към методично изследване на този изумителен свят, който се откри под скалите?