И започнах. Спокойно, бавно, по-бавно от обикновено, като сдържах желанието си да се втурна в прохода, откъдето идваше тананикането.
Сводът на пещерата беше образуван от чупката на канарата и няколко огромни морени, които се бяха вкопчили една в друга. От него се спускаха морскосини стени — бяха книжни, боядисани точно като тапетите в хола на „Рубин“. Откъснах едно парче: скъпа хартия, без съмнение предназначена за печатане на банкноти.
Отправих се към бара. Рафтовете бяха истински, от боядисани дъски, и по тях имаше бутилки за уиски, всички празни. Върху барчето, също от боядисани дъски, бяха поставени стъклени чаши и една бутилка, а до тях — небрежно хвърлени, няколко банкноти от по десет долара. За сметката…
Минах към приемната: миниатюрна, но точна имитация на хотелската приемна, с масичката, мастилницата, писалките. А в касетите бяха закачени всевъзможни ключове — сребристи секретни, къси и дебели за катинари, тънички за пощенски кутии, огромни и ръждясали за турски брави…
Този беден фалшификатор подправяше не само пари, но и света, в който живееше.
С чувство на досада, че се промъквам неканен в чужд дом, в светая светих на едно човешко съществуване, което нито ми принадлежи, нито имам право да смущавам, аз отново се наведох и запълзях в каменния проход по посока на тананикането. След три метра се изправих.
Озовах се в болничната стая на Тони.
Спомнете си: златистите тапети, двете мраморни колони край вратата, масичката, ярките слънчогледи на Ван Гог, офорта на Гоя, грозния плакат със съветите как да се предпазваме от грип… Почти всичко беше тук, все още недовършено, но от хартия и боя. А върху масичката, около нея, под нея се издигаха купища и купища списания, вестници, книги, киноафиши, изрязани илюстрации, пощенски картички, филмови фотоси… Спомних си думите на председателя на селсъвета: „А за рисуването знам само, че де що имаше списания с картинки в селото, все Тони ги задигаше. Къде ги е завирал, един господ знае.“ Сега знаех и аз.
Тук беше и Тони. Стоеше гърбом към мен и тъкмо изписваше на широка хартиена лента лозунга: „Здравето е най-ценното богатство на човека“, чийто смисъл едва ли разбираше. Той спокойно движеше ръка, без да повтаря нито веднъж, и си тананикаше със своя женствен глас. „Пупи-пупи-пупи“ — песента за красивата първа любов, а на краката му бяха мокасините от еленова кожа…
Може би трябваше да го оставя тъй да си пее и рисува, може би трябваше да се оттегля от този не мой свят и да забравя всичко. Тогава може би нещата щяха да се развият иначе… Кой знае! Кой знае! Тъй или иначе, след няколко секунди съзерцание на работещия художник аз тихо продумах:
— Много хубава къща си имаш, Тони.
Той се вкамени. С вдигнатата четка в ръка, дълго палто и превързана глава той заприлича на гротескна статуя на страха. Сетне бавно се обърна. Видя ме, видя може би влагата в очите ми и се усмихна със своята обезоръжаваща детска усмивка.
— Нник… — заекна той. — Нник…
— Здрасти, Тони! — казах.
Приближих се до него, потупах го по рамото.
— Хубаво рисуваш, Тони, много хубаво.
— Аха — измънка той. — Хубво, хубво… — И с нескрито удоволствие погледна изрисуваните стени, картините, лозунга.
А бяха направени по памет и навярно за една нощ, откакто се бе измъкнал от болницата. Слънчогледите на Ван Гог бяха поразителни по своята свежест и сила, абсолютно точно беше копието и на Гоя. Само морето на Айвазовски не се получи — чужди бяха за Тони тия меки удари на четката по платното. Но аз нямах вече нужда от повече доказателства за дарбата на Тони.
— Тони — казах меко, — хайде сега ми покажи къде правиш другите си картинки.
Той лукаво се ухили и посочи към някаква дупка вдясно.
— Ттам…
Хвана ръката ми в своята грапава длан и ме поведе. Като голям приятел малкото си другарче…
Тази трета изненада беше най-голяма. Очаквах да видя едно модерно обзаведено гравьорско ателие, най-малко поне като онова на Лорда в София, с преси, валяци, вани, богати гравьорски прибори. А в малката пещера видях само един скован от две дъски тезгях и върху него няколко саморъчно направени резци, като онези, които бях намерил в джобовете на Тони, както и един примитивен уред, съставен от две валячета, свързани с железца, скоби и телове. Пак си спомних думите на председателя на селсъвета: „Все ще измайстори нещо… Лани, когато ремонтирахме вършачката, изчезнаха разни части, колелца, валячета…“ Те също бяха тук, тия колелца и валячета, и те представляваха машина за печатане на долари!
Бях в ателието.