Но колкото техническите съоръжения бяха примитивни, толкова всичко останало беше ултрамодерно: хартията — американска; шишетата с боя — американски; киселината, тушът, плаките — американски… Този, който стоеше зад Тони и прибираше плодовете на неговия невероятен каторжен и гениален труд, очевидно имаше грижата да го снабдява с всичко необходимо за производството. Но докато този неизвестен господар се излежаваше кой знае къде на Златните пясъци, Тони работеше тук, затворен в дупката под тия скали като роб, истински черен роб… Черен роб! Блек бърд! Нали „блек бърд“ означава още и черен роб? Ето това без съмнение е искал да каже бедният Лорд, изписвайки тази дума върху цигарената си кутия. Тони наистина беше блек бърд — черен роб, който се трудеше за други, създавайки им нечувано богатство.
Сега вече имах ключа към енигмата.
Поне тъй си мислех…
Доларите видях накрая — бяха струпани в ъгъла и отначало ги взех за непотребни хартии. Имаше стотици банкноти от по десет и двайсет долара. Цяло състояние. От тях именно Тони бе хвърлил онази вечер над прожекторите. Порових в тях, взех няколко в джоба си, така, просто за спомен, и едва тогава чух тихия глас:
— Обърнеш ли се — стрелям. Горе ръцете!
Този, който каза това, явно си преправяте гласа — един глас нито женски, нито мъжки, нито детски, но с подчертан английски акцент. И с нещо много, много познато.
Изправих се, вдигнах ръце, не се обърнах. Но Тони се обърна и нададе вик на ужас. Чу се глух удар, Тони падна на пода и се замята с пяна на уста.
Гласът тихо изрече:
— Сега ти ще минеш вдясно, така, още по-надясно и никакво обръщане! Гледай камъните!
Внезапно в паметта ми изплува нощта, онази нощ в дома ми в София: един дрезгав глас, нито женски, нито мъжки, с английски акцент, и той ми заповяда да вдигна ръце и да гледам стената… Нима пак Елина?
Човекът зад мен направи няколко крачки към ъгъла. С крайчеца на очите си зърнах един силует да се навежда над купа долари и един насочен към мене пистолет. А Тони не преставаше да се гърчи и да издава мъчителни стенания.
Знаех какво ще направи човекът: ще напълни чантата с пари, след това ще се оттегли към прохода, оттам ще застреля Тони и мен и никой, никой няма да узнае, че в недрата на тази черна каменна светкавица лежат два трупа — на един неизвестен роден художнически гений и на един непризнат (но талантлив!) детектив… Оставаше само едно: да се бия. За себе си и за Тони. До смърт.
Поех дълбоко въздух, напрегнах всичките си мускули, приготвих се за скок с пълното съзнание, че този скок може да бъде краткият ми преход към небитието. И за последен път хвърлих поглед към Тони, към този нов мой приятел, когото обичах не знам защо и комуто беше съдено да загине с мен: той се разтърсваше от спазми, разноцветните му очи, обезумели, се въртяха в орбитите, от гърлото му излизаше тежко хъркане. И тъй, Тони, моето момче, прощавай! Свих юмруци и…
— Здрасти, Георги! — произнесе един глас в тъмнината иззад морените, един също така много познат глас.
Човекът над доларите рязко се изправи, вдигна пистолета и го насочи към мрака, но друг глас, този път на Мирски, кротко прозвуча от насрещния ъгъл:
— Недей, ние сме петима. Хвърли оръжието.
Лицето хвърли оръжието, вдигна ръце.
От ъглите, от дупките зад морените се показаха Мирски, лейтенант Данкин, председателят на селсъвета и един униформен с автомат.
Председателят се приближи до човека и го изгледа внимателно в лицето:
— Ех, Георги — тъжно промърмори той, — остарял си, братче!
А Мирски изрече почти весело:
— Георги Кръчмаров, в името на закона ви арестувам за убийството на Иван Бонев, наречен Лорда, в опит за убийство на вашата жена Стефана Антонова и на вашия син Тони, както и за организиране печатането и разпространяването на фалшиви долари.
Джордж Кречмър свали очила от отслабналото си шубертовско лице и бавно ги обърса.
— Аз съм американски гражданин — каза той на български език със силен английски акцент — и настоявам да бъда защитен от американски адвокат.
— Тук също имаме добри адвокати, господин Кръчмаров… А сега дайте да ви вържем, че слизането по тия пусти скали е опасно. Белезници не можем да ви сложим — ще ви пречат. Николай, ще трябва да вържем и тебе. Доколкото си спомням, ти не понасяш височини. Погрижете се и за Тони!
13. Георги Кръчмаров
Край писалището седеше доктор Кречмър, мрачен, отпуснат, с треперещи пръсти. И дори очилата му вече не блещукаха от светлината.
В ъгъла, потънал в креслото, бях аз, много нещастен, много потиснат, с избуяли в душата ми комплекси на малоценност, и слушах разпита на убиеца, когото не аз, а други бяха открили и обезвредили, и то в момента, когато се канеше да ме унищожи… Един разпит, който моят шеф водеше като нагледен урок пред своя ученик.