55.
Ариман играеше на войници. Дейвид Крокит храбро бранеше Аламо2, но не само с помощта на съотечествениците си. Този път го подкрепяше Елиът Нес и огромен контингент агенти от ФБР.
Докторът обмисляше хитри ходове и стратегии. За миг му хрумна да усложни тази епична историческа битка, като включи и астронавти, и футуристични оръжия. Но психиатърът устоя на това детинско изкушение, защото от опит знаеше, че колкото повече анахронични елементи комбинира на игралната дъска, толкова по-неудовлетворителна е играта. За да бъде увлекателна, играта изискваше от него да контролира буйното си въображение и строго да се придържа към сценарий, съдържащ хитра, но правдоподобна концепция. Да съчетае заселници, мексикански войници, агенти на ФБР, гангстери и астронавти, беше твърде глупаво.
Облечен в удобна черна копринена пижама в стил нинджа, с аленочервен пояс, и бос, Ариман бавно обикаляше бойното поле и внимателно анализираше позициите на противниковите армии.
Огромната игрална дъска беше поставена на квадратна маса с размери два метра и половина, която се намираше в средата на стаята. Шестте квадратни метра можеха да бъдат преструктурирани за всяка нова игра с помощта на богата му колекция от правени по поръчка топографски елементи.
Освен дъската в помещението имаше само кресло и масичка с телефон и закуски.
На стената бяха наредени лавици, отрупани със стотици кутии, пълни с миниатюрни пластмасови фигури, сгради и аксесоари.
Тази вечер психиатърът беше в изключително добро настроение. Играта пред него обещаваше огромно удоволствие. А играта в реалния свят отвъд стените на стаята ставаше по-интересна с всеки изминал час.
Дъстин Роудс четеше „Кандидатът от Манджурия“. По всяка вероятност му липсваше въображението и интелекта да изтълкува и да свърже всички улики в книгата, за да разбере механизма. Шансът да спаси себе си и съпругата си беше незначителен, макар и по-голям, отколкото беше, преди да отворят романа.
Само един безнадеждно влюбен в себе си човек, мегаломан или друг вид психопат би упражнявал някакъв спорт година след година, ако предварително знае, че всеки път ще печели. За истинския майстор винаги съществуваше елемент на съмнение, който се изискваше, за да си заслужава играта. Ариман трябваше да поставя на изпитание уменията си, да предизвиква шанса, да не проявява справедливост към другите играчи — справедливостта беше за глупаците — да действа проницателно и далновидно и да си осигури забавление.
Той винаги правеше сценариите по-интересни, като си залагаше капани. Те често не се задействаха, но вероятността от провал поддържаше бдителността му. Психиатърът харесваше този закачлив аспект на характера си и с удоволствие му се отдаваше.
Така например той бе позволил на Сюзан Джагър да усеща семенната течност, която оставаше в нея. Ариман можеше да я инструктира да забрави за това противно доказателство и тя щеше да го заличи от паметта си. Но психиатърът не го стори и й внуши да насочи подозренията си към съпруга й, за да предизвика силна динамика в характера й, чиито последици бяха непредсказуеми. Всъщност това бе довело до историята с видеокамерата — последното, което можеше да мине през ума на Ариман.
Сред другите капани в тази игра беше „Кандидатът от Манджурия“. Той бе дал книгата на Марти, като я инструктира да забрави от кого я е получила. Ариман й внуши убеждението, че по време на сеансите със Сюзан Марти чете по малко от романа, когато всъщност не беше така. Той имплантира в паметта й само няколко общи изречения, с които Марти да опише романа, ако Сюзан или някой друг я попита за какво се разказва. Ако неубедителните и неадекватни обяснения бяха озадачили Сюзан, Марти можеше да се задълбочи в книгата и да открие връзка с дилемата си в реалния живот. Ариман не бе забранил на Марти да чете романа. Тя можеше да пренебрегне препоръката му, когато психиатърът най-малко очакваше. Но неизвестно защо, Дъсти бе започнал да се рови в книгата.
Къде свършваше измислицата и къде започваше реалността? Това бе същината на играта.
Ариман обикаляше около голямата маса и се питаше коя от двете вражески армии да спечели.
Ако ги попитаха, дизайнерите щяха да кажат, че темата на интериора е съвременно италианско бистро. И нямаше да излъжат, но отговорът им щеше да бъде неточен. Лакираното черно дърво, черният мрамор, лъскавите повърхности, кехлибареночерните стенни свещници във формата на вагина и рисунката зад бара, изобразяваща джунгла с буйна растителност и загадъчни, хищни очи, надничащи между обсипаните с дъждовни капки листа говореха само за едно — секс.
2
Мисия в Сан Анторио, основана през 1722 г. По време на въстанието в Тексас сто осемдесет и двама души се барикадират в крепостта Аламо, откъдето се съпротивляват срещу четири хиляди американски войници начело с генерал Антонио Лопес де Санта Ана. Всички защитници на крепостта загиват при превземането й на 6 март 1836 г. — Б.пр.