Не чувам далечното мляс-мляс-мляс на зареждащите се ракетомети. Отчитам го наум.
Третата ракета е потеглила, четвъртата, петата…
Ще се случи сега…
Това наистина е добре сработил се отбор. Всички стрелят едновременно.
Фонтан от огън.
Осемнайсет ракети едновременно… плюс всичко останало… Пръстени от синя светлина, снопове небесносини игли, огнени изригвания, въртящи се остриета, буци отровнозелен гел…
— Време е! — крещи Крейзи, когато Императора изскача от огнения ураган, цял и невредим, ни най-малко не пострадал, дори без русите му къдрици да са се разрошили. Той се обръща към чуждия отбор и тръгва леко, бързо, сякаш танцува в движение.
Всичко вече е обмислено и изчислено.
Пръв скача Чингиз. Той е полужив, затова и си предложи услугите да разузнава боя.12
Но Императора не му обръща внимание.
Възможно е чуждият отбор да ни е забелязал. Но те сега са се съсредоточили изключително върху Императора. Те са вървели към него дълги седмици, преодолявайки най-трудната игра в историята на човечеството. Те са се сражавали с програми, които не умеят да мислят, но затова пък и не пропускат целта. Те са се били с хора, които са ги смятали за конкуренти, пробивали са си път сред редици от чудовища, управлявани също от хора.
Сега целта на играта е пред тях.
И Крейзи може колкото си иска да доказва, че „Лабиринта“ възпитава човеколюбие и търпимост. Те може и да се съгласят с него.
След играта.
Залпове.
Трима геймъри се хвърлят напред, към Императора. Или се опитват да завържат близък бой, или се жертват, отвличат му вниманието…
Замахване с ръка — сякаш жест от трибуна. И гирлянда от бели пламъци се откъсва от ръката на Императора, обгръщайки троицата. Викът почти не се чува от грохота на взривовете. Идиличният парк пламти, огромните пеперуди, свивайки крила, падат върху тревата. Една от тях се спуска право пред носа ми и с няколко движения се заравя в земята.
Нима така са ги програмирали?
Или, какво ли не се случва, сами са еволюирали?
— Да вървим!
Скачам и всички хукваме към двореца. Най-отпред е Чингиз. След него тичаме четирима — аз, Крейзи, Пат и Нике.
Останалите заемат позиции за отбрана.
Ние не можем да се справим с Императора. Или чуждият отбор ще го убие, или той ще ни попилее. Но ние сме дошли тук не за да се сражаваме с несъществуващ враг. Нашият враг е реален и целта ни е реална. И прикриващата група знае, че е дошла, за да умре.
— Входът е в тронната зала — повтаря в движение Крейзи. — Трябва да се унищожи трона… това не влиза в условията на играта и никой не го е правил… поне пет ракети…
Чингиз вече се вмъква през вратата на двореца, изскача обратно, маха ни — пътят е свободен.
А Императора приключва разчистването на сметките с другия отбор.
Чувам особено пронизващ вик и се обръщам, както си бягам. Императора убива геймърите с голи ръце. Просто ги хваща, разтърсва ги и хвърля на земята безпомощните кукли с изпотрошени кости. Току-що се е разправил с момичето.
Колко хубаво е, че Неудачника, когото измъкнах от предишния „Лабиринт“, така и не достигна до края на играта… Който и да бе той… не му трябваше да вижда нашите игри.
Общо взето ние сме добри. Просто игрите ни са глупави.
В този момент започва да стреля Подляра.
Не знам какво го прихвана. Бяхме се разбрали да чакат, докато Императора не приключи с всички от чуждия отбор. Но Подляра изведнъж скача и открива огън… с мижавия пистолет, с когото и най-обикновено чудовище не можеш да свалиш веднага…
Императорът се обръща, сякаш даже с недоумение. Светлинно избухване — сякаш очите му са се превърнали в ослепителни прожектори.
Виж ти какво можел той…
Жалко, че Подляра дори няма да оцени това.
Хакерът моментално почернява, продължава да стои още секунда — и под порива на вятъра се разпада на облак пепел.
Бързо, зрелищно и нелепо.
Не знам защо, но бях сигурен — Подляра ще издържи най-дълго от всички нас!
Ние вече сме при вратите. Пат се опитва да се огледа — и аз със силно шляпане го отхвърлям към вратата. Няма защо да вижда какво се случва.
Целият ни отбор вече стреля. Остатъците от чуждия — също. Така ми се струва, или движенията на Императора наистина са се забавили?
Нике и Крейзи изчезват след Пат през вратата. Кимвам на Чингиз:
— Да бягаме…
— Аз оставам.
— Какво ти става!
— Това е игра! — изкрещява Чингиз. — Опомни се, дайвър! Търси входа към Храма! Всичко това е игра! Всичко е наужким! Върви, аз ще ви дам още десет секунди в повече.