Измъкнах кабела от гащеризона. Както обикновено.
Но не свалих гащеризона.
Вратата към спалнята беше отворена. Вики седеше на кревата и ме гледаше.
— Всичко е наред — казах аз.
— Абсолютно всичко?
— Не, естествено. Това не е възможно. Но все пак е наред.
Вики кимна. Тя ме гледаше много странно… взискателно.
— Позвъни Подляра. Покани ни на гости у Чингиз, утре. Каза, че с Пат всичко е наред, даже не са го сложили на легло. Какво се е случило там?
— Заряд трето поколение. Последният от тях. Вече ги няма.
— Така си и помислих. Успя ли?
— Не аз, Чингиз. Да успее трябва този, който е близо.
— Очите ти са почервенели, Льоня. И видът ти е… за плашене на Тъмни Дайвъри.
— Тъмния Дайвър беше само един. И вече го няма.
— Ти?…
— Не, не в този смисъл! Той престана да е Тъмния Дайвър. И това е всичко.
— Льоня, сигурно трябва да си поговорим. За много неща.
— Трябва. Само че утре. Първо с теб. После ще отидем у Чингиз, и там също ще ми се наложи да разкажа това-онова.
Вики кимна:
— Да, виждам. Лягай си.
— Нямах предвид това. Остана ми да свърша още една работа в дълбината. Последна. И още не знам как да постъпя. И дори няма право да моля за съвет.
— Сигурен ли си, че е толкова спешно?
— Да. Вики, аз проумях едно нещо. Просто, естествено, но аз едва сега го разбрах. Ако умееш да плуваш — не стой на брега.
— Отново ли дойде времето на дайвърите?
— То никога не си е отивало, Вики. Ние просто се уморихме. Всичките. Но дайвърите ги е имало, има ги и ще ги има. Докато е жива дълбината и тези, които могат да потънат.
— Какво разочарование за Недосилов…
— Нищо. Той ще измисли ново логично обяснение. Това е негов талант.
Засмяхме се. После Вики каза:
— Върви, потапяй се. И се върни. Помни, че те чакам.
— Винаги го помня.
Шлемът е тежък, но това си е обичайната тежест.
Неизбежната.
deep
[Enter]
Стените на хотелската стая. Протей и мотоциклетиста на кревата. Картината на стената, с хижата, размазана на груби ивици боя.
Как ми е омръзнал този хотел.
Отдавна е време да построя свой дом.
Повдигам телата на Протей и мотоциклетиста, раздрусвам ги, за да се изправят, и ги закачвам в гардероба.
После отварям вратата и излизам от стаята.
Не се оглеждам встрани.
Мога да вървя из Дийптаун направо, през стените на къщите и бариерите на защитните програми. Мога да се издигна в нарисуваното небе, където плуват бели облаци и свети слънцето. Мога просто да се преместя от една точка в друга.
Този, който беше Тъмни Дайвър, е в мен. И заедно ние можем много.
Но аз вдига ръка и хващам такси.
— „Лабиринт на смъртта“.
— Спешно ли е? — пита рижият луничав шофьор.
— Не непременно. Както се получи.
Излизаме на Гибсън, поемаме към американския квартал. Преминаваме покрай улица Тюрин18, покрай площад Василиев19.
Не, все пак — кой е този Гибсън?
Мога да попитам силата, която сега живее в мен.
Но бързите отговори са толкова скучни. Те не са за хората.
Те имат друга употреба.
Пътуваме — а аз затварям очи и се пресягам през мрежата. Сървър. Втори. Трети. Търсещи системи. Въпрос, отговор. Сървър. Локалната мрежа на болница в далечния Ванквувър. Защитата е здрава, но това сега не играе никаква роля.
Поглеждам в екраните на мониторите, сверявам данните от компютрите. Включвам се към видеокамерата под тавана на залата и за секунда поглеждам спящия Крейзи Тосър.
Хайде… по-бързо се оправяй.
За нас винаги ще има работа в дълбината.
— „Лабиринта“.
Плащам и поклащам глава, виждайки остатъка в сметката ми. Все пак трябва да поговоря с Крейзи, когато се върне на работа. Да мъкна рояли повече не се наемам.
При входа на „Лабиринт на Смъртта“ днес няма тълпа. Няколко групи оживено разговарящи геймъри — и това е всичко. Знаех, че ще е така, но все пак е необичайно.
— Льонка!
Червенокосо момче притичва към мен и протяга ръка.
— Здрасти! „Лабиринта“ днес не работи!
— Знам. Появили са се проблеми на последното ниво на играта. Отказала е програмата на главното чудовище.
— Това се викат ламери! — възмущава се Иля. — И какво, затварят целия „Лабиринт“? Аз малко позаседнах на двайсето ниво. Помниш ли как се минава?
— Изобщо не си спомням — признавам си аз. — Е, какво… купи ли си звукова карта?
— Че как! Да можеше да чуеш? Бум-бум-бум! И-ха!
Той тръска глава и аз разбирам, че сега слуша някаква своя музика. Неизбежно прекрасна. На неговата възраст цялата музика се дели на отвратителна и великолепна.
18
Александър Тюрин — руски фантаст, в момента живеещ в Германия. Автор на няколко киберпънк романи, най-известен от които е „Страхуват ли се компютрите от адския пламък?“ — Бел.прев.
19
Владимир Василиев — руски фантаст, автор на киберпънк повестта „Сърца и мотори“, преработена в романа „Горещ старт“. Съавтор на Лукяненко в „Дневен патрул“. — Бел.прев.