— Разправяй — промълвих аз. — Хайде.
…Подляра пристигнал при партньора си след десет минути. Той живеел недалеч от дийп-кафенето, от което действал хакерът. Родителите на младежа познавали хакера и го пуснали, макар че приятелят на сина им не предизвиквал у тях особен възторг.
Хлапето седяло пред компа си. С шлем и гащеризон. С ръце, вкопчени с мъртва хватка в клавиатурата…
— Че не го проследиха — не го проследиха. — Подляра мрачно мачкаше в ръка незапалената папироса. — Бяха на път, но не успяха. Включих аварийния изход от дълбината… само дето нямаше кой да гледа светлинките. Извикаха бърза помощ, но беше късно.
— Как е умрял? — попитах аз. Беше ми мъчно. Представях си този непознат младок прекалено реално. Сигурно е гледал Подляра със същия възторг, с който го зяпа Пат… Впрочем, Пат сега гледаше в краката си. Човъркаше пода с крак, като не беше ясно дали се опитва да подравни плочките, или да разшири дупката в чорапа си до размерите на палеца.
— Умря гадно — мрачно отвърна Подляра. — Тетаничен спазъм.
— Тетаничен спазъм? — учуди се Пат. — Това пък какво е?
— Тетаничен. При който всички мускули се свиват конвулсивно. Изглежда се е задушил, чисто и просто се е задушил.
— Може би момчето е било болно от нещо? — попита Чингиз. — Епилепсия, например? Имало е много емоции, възбуда, преследване, престрелка… И той не е издържал. Обикновено съвпадение.
— Родителите му казваха, че е абсолютно здрав. Те не говориха много… но тези думи майка му непрекъснато ги повтаряше и повтаряше…
— Какво имаше в логовете му? — Чингиз явно не беше предразположен към лирика.
— Нямах време да гледам логовете, Чинга. И не ми беше до логове. Видях, че плячката я няма в компютъра — значи не беше успял да свали файловете. Намерих там една програмка, стара, но вярна — „Pure conscience“. Стартирах я и излязох. Казах на родителите, че просто сме разговаряли в дълбината, когато хлапето е млъкнало и е престанало да се движи.
— Все едно, Подляр. Изобщо не е задължително да са убили момчето от дълбината. Колко случая вече имаше — инфаркти, инсулти…
— Убили са го. Усещам го — Подляра взе нова бутилка. — Настъпва нова епоха, Чинга. Шибана епоха. Сега в дълбината ще започнат да убиват наистина.
— Чу ли, Пат? — Чингиз погледна момчето. — Край на разходките ти из Дийптаун.
— Не!
— Да. — В гласа на Чингиз отново прозвуча ледена суровост. — И не спори. Утре ще свалят оптичния кабел. Просто ще го отрежат физически и ще го отнесат. И ще разкарам модемите. За да няма недоразумения.
— Ама аз не хаквам!
— Но мечтаеш да го правиш. И вече си опитвал. За дребните игрички с фалшиви кредитни карти няма да те убият, разбира се. Но рано или късно ще ти се приискат истински подвизи… и ще получиш куршум от дълбината.
— А пък ти ще отмъстиш за мен… — измърмори Пат.
— Бих предпочел да не отмъщавам — с неочаквана нежност каза Чингиз. — Не обичам да ходя на гробища и да нося цветя на умрелите.
Той погледна Подляра:
— А на теб, стар пръч такъв, това тепърва ти предстои! Дълго време ще изкупваш греховете си! Забъркал си едно дете в проникването! При това без да оцениш както трябва евентуалните трудности! Решил си, че една малка фирма не може да има сериозна защита!
— Да! — изрева Подляра. — Виновен съм! Но нима винаги и всичко може да се предвиди? Пък и момчето не беше новак в дълбината! Преди две години той е хаквал Ал-Кабар!
…Тетаничен спазъм — сигурно е това, а?
Когато ръцете ти леко започнат да треперят, коленете ти се вкочаняват, а челюстите се стискат конвулсивно и не можеш да произнесеш нито дума?
— Обикновена детска гоненица — намръщи се Чингиз. — Ти нито веднъж ли не си чул, че Пат прецаква другарчетата си?8
…Не, не е това. Нали мога да дишам, а белият ми дроб усърдно поема дима. Мога да виждам как се плиска бирата в халбата, която за малко не изхвърча от ръката ми. И сърцето ми продължава да си бие, макар да го прави истерично, обаче си тупти, изпомпва кръвта, не му пука, че ме боли, нали си има своя работа…
— Как му беше името? — попитах. Стори ми се, че го казах със съвсем нормален глас. Но не знам защо и тримата трепнаха.
— Имена не казвам… — започна Подляра.
— На него му кажи! — изведнъж го сряза Чингиз.
— Казваше се Ромка.
— Той проникна в Ал-Кабар — казах аз. — Преди две години. Беше на петнайсет, само че аз не го знаех.
— Ти какъв си, Леонид? — Подляра се опули.
— Д-дайвър — изведнъж започнах да заеквам аз. — И Ромка беше дайвър. После станахме никои. Аз се примирих. А той, значи, е решил да става хакер…
8
Тук вече грешките са повече; идиомите са преведени буквално. Всъщност е: „Обичайното детско фукане — намръщи се Чингиз. — Никога ли не си чувал какви небивалици разправя Пат на приятелчетата си?“. Бел.Mandor.