Въздъхвам. Абсолютно искрено. И това също тежи на грешната ми душа.
— Когато н… хм. Когато дайвърите разбраха, че са на изчезване… един от тях предложи да се създаде паметник… нещо като клуб… и да го кръстят Храма на Дайвъра-в-Дълбината. Всички трябваше да участват в създаването му. Нали все пак умееха това-онова покрай своите особени дарби. Замислено е било като сграда само за дайвъри, абсолютно недостъпна за всички останали. Каквото и да става, вътре да може да влиза само дайвър…
— Построиха ли го?
— Ами не знам… Мнозина се отказали. Веднага и категорично. Всички се притеснявали как ще я карат занапред. Светът се преобърнал. Изчезнала възможността да се печели, заедно с особения, привилегирован статут. И да се изразходват време, сили и пари за подобни глупости…
— Така има ли го в крайна сметка?9 Храмът на Дайвъра-в-Дълбината?
Иля продължава да ме гледа въпросително. Неволно се заглеждам в него — дяволски изразително лице. Живо. Истинско.
Аз умея да рисувам лица. Всякакви. Не върху планшет — не така се рисуват истинските лица в дълбината. Но аз съм дайвър. А той — не.
— Иля, този твой облик… Той истинският ли е?
— Какво значение има, мамка му? — Иля веднага се напряга.
— Ти наистина ли си… хлапак?
— Да! Та за онзи Храм?
Прииска ми се да поклатя глава. Да общуваш половин година, макар и мимоходом, с възрастен човек и изведнъж да научиш, че си имал работа с дванайсетгодишен дечко!
— Не знам — отговарям аз. — Честно — не знам. Може и да го има.
Не. Сигурно Иля лъже. Не може да е толкова малък. Аз ли не съм ли виждал деца в дълбината? Или са малолетни вундеркинди, неописуемо скучни и някак остарели, или… или са си деца. При Ромка възрастта почти не се усещаше, но той все пак беше по-голям…
— Ясно… — Иля става. Добре, че не вижда в момента истинското ми лице. Върху него сигурно е изписана такава гама от емоции! — Мамка му, ще го потърся…
— А за какво ти е всъщност?
Запасът от изненади за днес е изчерпан до дъно. Но ние сме свикнали да се гмуркаме и под дъното.
Сякаш отново виждам пътя си от офиса на „Нови хоризонти“ до площад „Били Гейтс“. Стени. Прозорци. Водосточни тръби… макар още никой да не се е сетил да пусне дъжд над Дийптаун.
Не може да бъде!
— Имам писмо за тоя скапан Храм! — Иля губи контрол над гласа си, който съвсем изтънява. — Ето!
Протягам ръка и вземам плика. Голям плик от плътна хартия, с монограм на компанията и няколко марки. Пликът изглежда празен… и ще бъде празен, докато не го доставят където трябва… Адресът е написан на ръка… С познати изчанчени букви.
Нали аз даже помня как Ромка ми се хвалеше с планшета, когато го купи. С възможността да пише на ръка, със своя почерк.
Храм на Дайвъра-в-Дълбината.
Ром.
В момента съм блокирал. Опитвам се да скъсам плика… сякаш съм забравил всичките прехвалени — и то не напразно — лозунги на „HLD“.
— Какво правиш? — смаяно пита Иля.
— Сядай — казвам, държейки плика в ръце. — Седни. Общо взето… работата е такава…
Той сяда, продължавайки да тъне в неизвестност. А аз съм готов да вия от ярост и нетърпение. Фирмата ни наистина е надеждна. Невъзможно е да се отвори писмото, преди да бъде доставено на посочения адрес. Всеки опит за разпечатване води до унищожаване на цялата пазеща се в него информация. И да се открадне е невъзможно. Същият номер… шепа изгнила хартия в дланите в мига, в който писмото се озове недопустимо далеч от пощальона.
Храмът на Дайвъра-в-Дълбината.
Значи има такъв?
Построили сте го, а, момчета?
Стени. Прозорци. Водосточни тръби.
Пощенски кутии.
Ти си видял нещо, което е трябвало да направиш всеобщо достояние, Ромка. Непременно. Спрял си до пощенската кутия. Взел си от неизчерпаемата купчинка върху кутията плик. Написал си адреса. На мястото, където са длъжни да ти повярват, където ще успеят да ти помогнат.
Сложил си в плика етикетчето от откраднатия файл. Пуснал си писмото в кутията. И си хукнал да бягаш. Криволичел си, защитавал си се, стреляйки с някакъв допотопен боклук, докато „HLD“ е източвала безценния файл чрез теб… чрез твоя, вече обречен, вход в дълбината.
А после — може би не са ти стигнали секунди. Може би си решил да се надсмееш над преследвачите си.
Така и не си разбрал нищо, когато конвулсията е свила тялото ти, когато белият ти дроб е отказал да диша, а от прехапаните устни в шлема е потекла струйка кръв…
— Ето каква е работата, Иля…
Трудно ми е да говоря. Сякаш съвсем съм се разучил да го правя.
— Няма да намериш този Храм. А дори да го намериш — няма да успееш да влезеш вътре. Може да го направи само дайвър.