Само че в джоба на якето без ръкави лежи тежък пистолет с къса цев, в който има заряди от второ поколение.
Не е чак толкова много в сравнение с онова, с което може да излезе насреща ми неизвестният враг. И все пак е по-добро от предишното ми оръжие. С нещо е по-страшно от „Warlock“-а.
Още не ми се е налагало да убивам чужди компютри.
Вероятно някой смел хусар от деветнайсети век би могъл да ме разбере. Едно е да плениш враг, друго е да го съсечеш… а съвсем трето са онези, дето убиват ездитното животно на противника си, нали така? Хайде да не го наричаме животно, а да го кажем гордо и красиво — коня! Който не е просто средство за придвижване, а и верен, любим приятел, партньор — и неведнъж те е отървавал и ти е помагал…
Нищо. Ако се наложи — ще убивам.
Фагоцитите нямат съвест.
Вадя пейджъра от джоба на Протей. Маниака изобщо го няма в мрежата… какво пък.
— Шурка, много е важно. Това, дето не може да го бъде, е налице. Трябва да поговорим. Определи мястото и времето.
Това е всичко. Съобщението е изпратено. Сега остава само да чакам… и да търся други пътища.
Кой друг ми остана от познатите хакери? Вариантът с кражбата на писмото трябва да се обмисли докрай.
Търся по пейджъра Подляра. Не го намирам. Трябваше да попитам… Впрочем, номера на Чингиз го помня!
— Телефонно обаждане до Москва — съобщавам аз. Пейджърът примигва със зелена светлина — значи паричният лимит още не е докрай изчерпан. Разговорите от виртуалния с реалния свят не са много скъпи, но все пак се плащат…
Не се доверявам на програмата на пейджъра за разпознаване на гласа, набирам номера от клавиатурата. Чакам минута-две, слушайки равномерно прииждащия сигнал…
Дявол да го вземе, нали се разхождаш с клетъчен телефон из апартамента! Отговори!
— Да.
Гласът на Чингиз е рязък и напрегнат, сякаш очаква някакъв неприятен, но неизбежен разговор. Добре, това са си негови проблеми, аз сега търся на кого да стоваря част от своите.
— Леонид е.
— Привет. Събуди ли се вече?
Поне интонацията се променя, той няма нищо против разговора…
— Може да се каже, че не съм спал.
— Защо така?
— Все заради същото… Чингиз, има нови проблеми покрай старите неприятности.
— Ясно. Намини към нас.
— Добре, но трябва да свърша още някои неща.
— Ами ела тук. В Дийптаун. Адресът е лесен — „Хакерски хан“.
— Подляра ще бъде ли?
— Всички ще бъдат. Много хубаво, че се обади. Хайде…
Всички? Сигурно има предвид и Пат.
Чингиз прекъсва връзката пръв.
Какво пък, предложението не е лошо… Излизам от хотела, като отново се оглеждам, но няма нищо подозрително. Дийптаун живее, и то добре; в Дийптаун всичко е спокойно… Небето над града е тъмно, вечерно, с първи изгрели звезди. Чрез допитване бе изяснено, че за отдих и развлечения над седемдесет процента от хората предпочитат да е ранна лятна вечер…
Хващам такси, давам адреса.
И изобщо не се учудвам, когато след триминутно пътуване колата пристига пред точно копие на сградата, намираща се в реалността, в Москва.
Даже мутрите на охранителите са сходни…
А какво всъщност може да се очаква от човек, чиито апартамент прилича на трескаво бълнуване на обитател на Дийптаун? Ами да сложи този апартамент и във виртуалното пространство. Да заличи разликите между световете окончателно. Някога и самият аз експериментирах така… само дето жилищата не бяха толкова разкошни.
— При Чингиз — казвам на охраната, тя изобщо не възразява.
Засега всичко е доста просто. Но ако в Дийптаун се появи истинско оръжие, проверките ще бъдат по-жестоки, отколкото в истинския свят.
Качвам се с асансьора. Този път вътрешната врата на апартамента е затворена, позвънявам и чакам известно време.
„Внимание! Осъществява се външен контрол върху системата!“ — предупреждава Вики.
Какво пък, нека да се осъществява.
Вратата отваря Пат.
Още по-рошав е, отколкото в истинския свят. Облечен е във виртуален екип с радиоудължител, което вече на нищо не прилича. Защо ти е да носиш в дълбината това, с което си облечен в действителност?
— Поздрави… — измърморва Пат, отстъпвайки встрани. — Бързо дойде…
Влизам, като с любопитство се оглеждам и се опитвам да сравня впечатленията си. Като че ли интериорът е издържан точно… Впрочем, какво друго да се очаква от Чингиз — с парите си той може да си наеме най-добрите пространствени дизайнери в Москва…
— Привет, Пат. А къде е домакинът?
— Тука няма домакин — солидно отвръща Пат, стискайки ръката ми. — Само в своята си стая всеки си е домакин.
На езика ми е всичко, което мисля за подобните игри на комуна и хакерска свободия, но си замълчавам. На чуждо място съм…10
10
Всъщност репликата е „В чужд манастир…“, като се има предвид поговорката „В чужд манастир със свой псалтир не се ходи“. Бел.Mandor.