— Това е „Системи обявяване“ от Ноузхинджър — каза. — Доста добра е, има много за двойния импас и как да…
Смърт измъкна книгата с кокалестата си ръка и запрелиства страниците, без да забелязва присъствието на двамата.
— ТАКА — рече. — ЧУМА, ОТВОРИ НОВА КОЛОДА КАРТИ. ЩЕ ГО ЧАТНА ТОВА АКО ЩЕ ДА УМРА, В ПРЕНОСЕН СМИСЪЛ, РАЗБИРА СЕ.
Ринсуинд грабна Двуцветко и го издърпа от стаята. Докато препускаха по коридора с галопиращия зад тях Багаж, той попита:
— Какво беше всичко това?
— Ами, те имат много време и си помислих, че сигурно ще им е приятно — задъхано обясни Двуцветко.
— Какво, да играят карти?
— Това е специална игра — каза Двуцветко. Казва се… — замисли се. Езиците бяха слабото му място. — На вашия език се нарича нещо, което се поставя над реката8, например — завърши той, така мисля.
— Акведукт? — опита се да отгатне Ринсуинд, — въдица, бент, язовир?
— Да, възможно е.
Стигнаха вестибюла, където големият часовник все още сечеше секундите от световните животи.
— И как мислиш, докога ще се заглавикват с това?
Двуцветко спря.
— Не съм сигурен — пророни замислено. — Сигурно до последния коз — какъв удивителен часовник…
— Не се опитвай да го купиш — посъветва го Ринсуинд. — Не мисля, че тук това ще им хареса.
— Къде е това тук, по-точно? — попита Двуцветко, привика Багажа и отвори капака му.
Ринсуинд се огледа наоколо. Вестибюлът беше тъмен и пуст, високите му тесни прозорци бяха целите в ледени цветя. Погледна надолу. От глезена му излизаше тънка синя нишка. Сега видя, че и Двуцветко има такава.
— Нещо като неофициално мъртви сме — рече. По-добро обяснение не можеше да даде.
— Аха — Двуцветко продължаваше да бърника.
— Не те ли тревожи това?
— Е, нещата обикновено се оправят накрая, не мислиш ли? Както и да е, аз твърдо вярвам в прераждането. Ти като какво би искал да се върнеш?
— Не, искам да си отивам — твърдо заяви Ринсуинд. — Хайде, да се махаме от… о, не. Само това не.
Двуцветко беше измъкнал една кутия от дълбините на Багажа. Беше голяма и черна, с дръжка от едната страна и малко кръгло прозорче отпред и каишка, така че Двуцветко да може да си го овеси на врата, което и направи.
Имаше такова време, когато на Ринсуинд доста му се нравеше иконоскопа. Вярваше, напук на опита, че светът е принципно разбираем, и че ако само успее да се въоръжи с правилния умствен инструментариум, би могъл да свали задния капак и да види как работи. Той, разбира се, жестоко се лъжеше. Иконоскопът не правеше снимките като пропуска светлината върху специално обработена хартия, както той бе предположил, а по един далеч по-прост метод — беше запрял малък демон с усет към цветовете и сръчна с четката за рисуване ръка. Много се разстрои, когато научи това.
— Нямаш време да правиш снимки — просъска.
— Бързо ще стане — твърдо каза Двуцветко и почука по кутията. Малка вратичка се отвори светкавично и духът подаде глава.
— Хиляди дяволи — каза. — Къде сме?
— Няма значение — отвърна Двуцветко. — Първо часовника, струва ми се.
Демонът присви очи.
— Лоша светлина — процеди. — Три проклети години при бленда 8, ако питаш мене.
Затръшна вратата. Секунда по-късно се чу слабия стържещ звук на тътрения към статива му стол.
Ринсуинд проскърца със зъби.
— Няма нужда да правиш снимки. Достатъчно е да го запомниш — изкрещя.
— Не е същото — спокойно продума Двуцветко.
— По-хубаво е! По-реалистично!
— Не е точно така. След години, като си седя край огъня…
— Вечно ще си седиш край огъня, ако не се измъкнем от тук!
— О, надявам се, че не си тръгвате.
И двамата се извърнаха. Изабел стоеше в сводестия портал и едва забележимо се усмихваше. В едната си ръка държеше коса, коса, чието острие бе с пословична острота. Ринсуинд се опита да не гледа надолу към синята си жизнена нишка; девойка, която държи коса, не би трябвало да се усмихва така неприятно, всезнаещо и леко налудничаво.
— Татко изглежда е малко зает в момента, но съм сигурна, че не би и помислил да ви остави да си идете ей така — добави. — Освен това няма да има с кого да си приказвам.
— Коя е тази? — попита Двуцветко.
— Нещо като постоянно живуща тук — смотолеви Ринсуинд. — Нещо като момиче — добави.
Той сграбчи Двуцветко за рамото и се опита да се измъкне незабележимо през вратата към тъмната студена градина. Не успя, главно понеже Двуцветко не беше от ония, които си падат по нюанси на израза и някак си никога не допускаше, че нещо лошо може да се отнася до него.