— Няма как? — Херена се подвоуми. Част от ужаса в гласа на Ринсуинд се стовари върху нея.
— Да, защото, видите ли, вие сте запалили огъня на езика му.
После подът се размърда.
Старият Дядо се събуждаше полека-лека от вековния си сън. Без малко изобщо да не се събуди, фактически, няколко десетилетия по-късно това нямаше да може да стане. Когато един трол остарее и почне да размишлява сериозно за вселената, той обикновено си намира някое тихо местенце и се залавя да философства така издълбоко, че след време започва да забравя за своите крайности10. Започва да изкристализирва по ръбовете, докато накрая не остава нищо друго, освен мъничък проблясък живот във вътрешността на доста голямо възвишение с някои необикновени скални пластове.
Старият Дядо не беше стигнал чак до там. Тъкмо премисляше една многообещаваща своя мисъл за значението на истината, когато се разбуди и усети горещ пепелив вкус в това, което след известни размишления си спомни, че е устата му.
Започна да се ядосва. По нервните му пътища от нечист силикон препуснаха команди. Дълбоко в силикозното му тяло камъкът се приплъзна гладко по специални линии на прегъване. Дървета се повалиха и тревата се разцепи, когато пръсти, големи колкото кораби се разтвориха и се вкопчиха в земята. Две гигантски скални свлачища високо в каменното му лице отбелязаха отварянето на очи като огромни гурелясали опали.
Ринсуинд не виждаше всичко това, разбира се, тъй като собствените му очи бяха само за дневно виждане, но затова пък усети как целият тъмен пейзаж бавно се разлюля и после се заиздига по невероятен начин към звездите.
Слънцето изгря.
Слънчевата светлина, обаче, не. Това което всъщност се случи бе, че всеизвестната слънчева светлина в Дисковия свят, която, както вече посочихме, пътува много бавно през мощното му магическо поле, се плисна леко по земите около Периферията и започна деликатната си мълчалива битка срещу отстъпващите армади на нощта. Тя се разля като разтопено злато11 по спящия пейзаж ярка, чиста и преди всичко — бавна.
Херена не се колеба. Със завидно присъствие на духа тя се втурна към ръба на дядовата долна устна и скочи, претълкулвайки се при приземяването. Мъжете я последваха и тупнаха сред отломъците, псувайки.
Като дебелак, който се опитва да прави коремни преси, старият трол се изтласка нагоре.
Там, където лежаха затворниците, това не се виждаше. Единственото, което знаеха беше, че подът под тях непрекъснато се люлееше и всичко това бе придружено от много шум, повечето неприятен.
Уиймз сграбчи ръката на Ганшъ.
— Земетресение! — извика. — Да се махаме от тук!
— Никъде не мърдам без златото — каза Ганшъ.
— Какво?
— Златото, златото. Човече, можем да бъдем богати като Креозот!
Уиймз може би имаше коефициент на интелигентност със стайна температура, но успя да разпознае идиотизма от пръв поглед. Очите на Ганшъ блестяха повече от злато и той сякаш се взираше в лявото ухо на Уиймз.
Уиймз отчаяно погледна Багажа. Той все още бе подканващо отворен, което бе странно — човек би си помислил, че цялото тръскане би трябвало да го затвори досега.
— Няма да можем да го носим — възрази той. — Много е тежък — добави.
— Мама му стара, все още можем да носим една част от него — изкряска Ганшъ и подскочи към сандъка при един нов трус.
Капакът рязко се затвори. Ганшъ изчезна.
И за да не би Уиймз да си помисли, че е случайно, капакът на Багажа отново се отвори, само за секунда, и един огромен махагонено червен език облиза широки и бели като явор зъби. После отново се затвори с трясък.
За още по-голям ужас на Уиймз, изпод долната страна на сандъка се подадоха стотици малки крачета. Той се повдигна много бавно и внимателно подреждайки крачетата си обърна предната си част към него. Ключалката му гледаше особено злонамерено, сякаш искаше да каже: „Хайде де, ела, че ми трябваш…“
Уиймз отстъпи назад и умолително погледна Двуцветко.
— Мисля, че няма да е зле да ни развържеш. — предложи Двуцветко. — Той е доста дружелюбен, след като веднъж те опознае…
Нервно ближейки устни, Уиймз извади ножа си. Багажът предупредително изскърца.
Той преряза въжетата им и бързо се дръпна назад.
— Благодарим — каза Двуцветко.
— Май пак ми ше е шхванал гърба — оплака се Коен, докато Бетан му помагаше да се изправи.
— Какво да го правим тоя? — попита Бетан.
— Да му вжемем ножа и да му кажем да ше рашкара — предложи Коен. — Така добре ли е?
— Да, сър! Благодаря, сър! — изломоти Уиймз и препусна към входа на пещерата. Силуета му се очерта на фона на сутрешната здрачевина за миг и после изчезна. Чу се едно далечно „а-а…“
11
Б.а. Разбира се това не е точно. Дърветата не избухнаха в пламъци, хората не станаха изведнъж много богати и извънредно мъртви, и моретата не се изпариха в миг. По-добро сравнение, всъщност би било „не като разтопено злато“.