Преподавателите на Ринсуинд единодушно бяха заключили, че той е роден магьосник толкова, колкото рибите са родени алпинисти. Вероятно и иначе щяха да го изхвърлят от Невидимия Университет — не можеше да запомни магиите и от пушенето му ставаше лошо — но това, което наистина му причини неприятности, беше глупостта му да се промъкне в стаята на окованата с вериги Октаво и да я отвори. Освен това неприятностите се увеличиха още повече от факта, че никой не можа да проумее как така всички катинари временно се бяха отключили.
Магията не беше придирчив квартирант. Само си кротуваше като стара жаба на дъното на блатото. Винаги обаче, когато Ринсуинд се чувстваше наистина уморен или много уплашен, тя се опитваше да го накара да я каже. Никой не знаеше какво би станало, ако една от Осемте Велики Магии се каже самостоятелно, но се смяташе, че най-доброто място за наблюдение на ефекта би била следващата вселена.
Това беше странна мисъл за човек, легнал в куп борови иглички след като току-що е падал от ръба на света, но на Ринсуинд му се стори, че магията иска той да остане жив.
— Устройва ме — помисли си.
Надигна се и погледна дърветата. Ринсуинд беше градски магьосник и макар да съзнаваше, че има разлики между отделните видове дървета, по които техните най-близки роднини ги разпознават, единственото нещо, което знаеше със сигурност беше, че в земята е пъхнат онзи край, по който няма листа. Дърветата бяха твърде много, набодени без абсолютно никакво чувство за ред. Тук не беше метено от векове.
Спомни си, че имаше нещо такова, дето можеш ла разбереш къде си по това от коя страна на дървото расте мъх. По тези дървета мъхът беше навсякъде, а също и дървени брадавици и разкекерчени стари клони. Ако дърветата бяха хора, тия щяха да седят в люлеещи се столове.
Ринсуинд ритна най-близкото. С безпогрешна точност то го удари с един желъд. Той каза „ох“. Дървото, с глас като при отварянето на много стара врата, каза „Така ти се пада“.
Настъпи дълго мълчание.
После Ринсуинд попита:
— Ти ли каза това?
— Да.
— И това ли?
— Да.
— Аха — позамисли се. После попита: — Извинете, бихте ли могли случайно да ми кажете как да изляза от гората?
— Не. Не съм от много подвижните — каза дървото.
— Май тук можеш да пукнеш от скука, а? — поде Ринсуинд.
— Не бих могъл да знам. Никога не съм бил нищо друго — отвърна дървото.
Ринсуинд го огледа по-внимателно. Изглеждаше съвсем като другите дървета, които беше виждал.
— Магическо ли си? — попита.
— Никой не ми е казал — рече дървото. — Предполагам.
Ринсуинд се замисли. Не е възможно да говоря с дърво. Ако говорех с дърво, щях да съм луд, а аз не съм луд, така че дърветата не могат да говорят.
— Довиждане — отсече твърдо.
— Ей, не си отивай — почна дървото, но после осъзна колко безнадеждно е всичко това. Погледна как Ринсуинд се отдалечава залитайки през храстите и се захвана да усеща слънцето върху листата си, бълбукането и клокоченето на водата в корените си и самия прилив и отлив на соковете си в отговор на естественото притегляне на слънцето и луната. Да пукнеш, мислеше си. Ама че странна дума. На дърветата им се случваше да пукат, разбира се, особено при буря, но мисля, че не това се опитваше да каже той. И друго: „Можеш ли действително да бъдеш нещо друго?“
Всъщност Ринсуинд никога не разговаря отново точно с това дърво, но от краткия им разговор, то разви основите на първата дървесна религия, която след време завладя горите по света. Тя проповядваше следното: дърво, което е добро дърво и води чист, благоприличен и възпроизведен живот, може да бъде уверено, че ще възкръсне след смъртта си. Ако е било наистина много добро, накрая ще се прероди в пет хиляди ролки тоалетна хартия.
На няколко мили от него Двуцветко също се съвземаше от изненадата, че отново се е озовал върху Диска. Беше възседнал корпуса на „Мощния пътешественик“, който с бълбукане постепенно потъваше в тъмните води на огромно езеро, заобиколено от дървета.
Странно, той не беше особено обезпокоен. Двуцветко беше турист, първия по рода си еволюирал върху Диска и в основата на самото му съществуване се коренеше непоклатимата увереност, че нищо лошо не може да му се случи в действителност, тъй като не участва в него; той вярваше също така, че всеки е в състояние да разбере всичко, което му казва, ако само му говори високо и бавно, че на хората общо взето можеш да се довериш и че всичко може да се оправи между добронамерени хора, стига само да действат разумно.
На пръв поглед, това му даваше шансове за оцеляване малко по-малки от тези на сапунена херинга, да речем, но Ринсуинд с удивление забеляза, че изглежда ефектът беше обратен и пълната безчувственост на малкото човече към опасности от всякакъв род някак дотолкова ги обезкуражава, че те се отказват и се махат.