— Няма да бъдат военните. Ще бъде някой функционер, който работи за екстремистката фракция. Той ще се опита да измами шведите. Но ние имаме официални документи, с които ви предаваме на тях и шведите няма да позволят да бъдат измамени. Просто трябва да стигнем първи.
— Не мислите ли, че трябва да се движим по-бързо?
Палерон поклати непреклонно глава.
Половин час по-късно Палерон посочи с ръка и каза:
— Пристигнахме и имаме късмет. Шведският самолет е подранил.
Спря колата, натисна един бутон и вратата от неговата страна се отвори.
— Вървете сам. Не искам да ме виждат, но чуйте… — тя се наклони към него. — Името ми е Ешби. Когато стигнете във Вашингтон, кажете им, че ако считат, че е време да ме измъкват оттук… аз съм готова. Запомнихте ли?
— Запомних.
Морисън излезе от колата, примижавайки от силната светлина. В далечината униформен мъж, облечен не в съветска униформа, му махна с ръка.
Морисън се втурна към него. При бягането нямаше ограничения в скоростта и макар никой да не го преследваше, нямаше да се изненада, ако някой изникнеше от земята и се опиташе да го спре.
Обърна се, махна за последен път към колата, макар че никой не му отвърна и продължи да бяга.
Човекът, който му помаха, тръгна към него, отначало с бавни крачки, след това се затича и го подхвана, сякаш Морисън щеше да падне. Сега Морисън видя, че носеше униформата на Европейската федерация.
— Бихте ли ми казали името си? — попита на английски мъжът. За безкрайно облекчение на Морисън акцента му беше шведски.
— Албърт Джонас Морисън — отвърна той и двамата тръгнаха към самолета, и към малката група, очакваща да провери самоличността му.
88.
Морисън седна до прозореца на самолета, напрегнат и изтощен. Загледа се надолу, докато земята бързо отминаваше на изток. Обедът, състоящ се основно от херинга и варени картофи, успокои тялото, но не и духа му.
Нима след вчерашното пътешествие в кръвоносната система и мозъка завинаги щеше да се опасява от някаква надвиснала беда? Никога ли вече нямаше да възприема Вселената приятелски? Никога ли вече нямаше да ходи из нея със спокойното съзнание, че никой и нищо не му желае злото?
Или просто не беше успял да се възстанови?
Разбира се, разумът му говореше, че все още има причини да не се чувства в пълна безопасност. Все още под самолета се простираше съветска земя.
Дали все още имаше време за съюзника на Конев в Москва, който и да беше той, да изпрати самолети по петите на шведите? Имаше ли достатъчно власт да го направи? Дали фараонските колесници нямаше да полетят във въздуха и да продължат преследването?
За миг сърцето му спря, щом наистина видя в далечината един самолет, след това друг.
Обърна се към стюардесата, която седеше от другата страна на пътеката. Не се наложи да я пита. Очевидно тя прочете правилно притесненото му изражение.
— Самолети на федерацията — поясни тя. — Напуснахме съветска територия. Самолетите са с шведски екипаж.
След като преминаха над Ламанша, към ескорта се присъединиха американски самолети. Поне беше сигурен, че е в безопасност от колесниците.
Но мислите не му даваха покой. Ракети? Дали някой наистина би предприел военно действие? Опита се да се успокои. Никой в Съветския съюз, дори и президента им, не би предприел подобен ход без консултации, а те щяха да отнемат часове, може би дни.
Няма да има ракети.
И все пак едва когато самолета се приземи в покрайнините на Вашингтон, Морисън си позволи да почувства, че всичко е свършило и вече е в безопасност в родината си.
89.
Беше събота сутринта и Морисън си почиваше. Погрижи се за естествените си нужди. Закуси и се изми. Дори беше отчасти облечен.
Сега лежеше по гръб на леглото, с ръце под главата си. Навън беше облачно, а прозорецът беше само наполовина прозрачен, защото желаеше да остане сам. В часовете след като слезе от самолета и го докараха в настоящото му скривалище, край него имаше достатъчно официални лица, за да го накарат да се чуди дали в Съединените щати е по-добре, отколкото беше в Съветския съюз.
Докторите най-накрая завършиха изследванията си, първите въпроси бяха задавани дори по време на вечерята и най-накрая го оставиха да спи в стая, намираща се в нещо, напомнящо крепост, заради сигурността му.
Е, поне не го очакваше миниатюризация. Тази мисъл беше достатъчна, за да го успокои.
Сигналната лампа на вратата премигна и Морисън се присегна над главата си, за да натисне бутона, който правеше вратата прозрачна само от неговата страна. Физиономията беше позната и Морисън натисна друг бутон, който позволяваше вратата да бъде отворена отвън.