— Не се сещам.
— Опитай — усмихна се Хари.
— Ирене се премести при мен в Тронхайм, след като бе преживяла нещо травмиращо. Не пожела да ми разкаже подробности. Но съм сигурен, че Густо я е забъркал в някаква каша. Тя го боготвореше, беше готова на всичко за него, въобразяваше си, че той я обича само защото я е потупал по бузата например. Няколко месеца след като дойде при мен, някой ѝ се обади по телефона и тя заяви, че трябва да се върне в Осло. Отказа да ми обясни причината. Откакто тръгна за Осло, изминаха повече от четири месеца. От нея — ни вест, ни кост. Изчаках две седмици и понеже не успях да се свържа с нея нито веднъж, съобщих в полицията, че е изчезнала. Дежурният записа сигнала. Поразпитаха тук-там и толкова. На кого му пука за бездомна наркоманка?
— Имаш ли някаква теория?
— Не. Но съм убеден, че не се е покрила по собствено желание. Не ѝ е присъщо да изчезва просто така… като някои други хора.
Стайн, разбира се, визираше Густо, но понеже последното изречение напомни на Хари за скорошния разговор с Олег, гузната му съвест го жегна.
Стайн Хансен се почеса по някаква раничка на ръката.
— Какво виждате в нея? Дъщеря си? Представяте си, че спите с дъщерите си ли?
— Кои сме ние? — изненада се Хари. — Какво имаш предвид?
— Вие, перверзните дъртаци, дето точите лиги по нея само защото изглежда като четиринайсетгодишна долита.
Хари си припомни снимката от шкафчето в съблекалнята на „Вале Ховин“. Стайн Хансен имаше право. У Хари се загнезди подозрението, че е възможно да греши: навярно Ирене е преживяла нещо, съвсем различно от досегашните му предположения.
— Следваш в Тронхайм, нали? В Научно-техническия?
— Да.
— Каква специалност?
— Компютърни технологии.
— Мхм. И Олег иска да следва. Познаваш ли го?
Стайн поклати отрицателно глава.
— Никога ли не сте разговаряли?
— Срещали сме се два-три пъти за кратко, но нищо повече.
Хари огледа ръката на Стайн. Раничката приличаше на получена по време на работа. Освен нея обаче не се забелязваха никакви белези. Стайн Хансен изглеждаше стабилен — от онези, които оцеляват и надмогват житейските несгоди.
— Приеми съболезнованията ми за случилото се с брат ти — Хари стана.
— Несъщ брат — поправи го Стайн.
— Мхм. Ще ми дадеш ли номера си? Може да изникне нещо важно.
— Като например?
Двамата се спогледаха. В настъпилото мълчание отговорът увисна — повече от недвусмислен, но непоносим за произнасяне. Човъркайки раничката, Стайн я разкървави и по ръката му потече тънка червена струйка.
— С едно мога да ти помогна — обади се Стайн Хансен, когато Хари излезе на стълбите. — Вече съм разпитвал на улица „Юрте“, на „поста“, из околните паркове, в клиниките за наркомани, в обществените стаи за целене59, из района на проститутките. Не си губи времето да я търсиш там.
Хари кимна и си сложи дамските очила.
— Не си изключвай телефона, става ли?
Хари тръгна към „Лори“ за обяд, но още на стълбите усети алкохолен глад и се отказа. Влезе в ново заведение точно срещу Литературната къща, ала след като набързо сканира клиентелата, предпочете да хапне в „Пла“.
— Нещо за миене? Singha?
— Не, благодаря.
— Tiger?
— Имате ли обикновена бира?
Сервитьорът схвана намека и се върна с чаша вода.
Хари изяде порция кралски скариди и пилешко, но отказа да опита наденички по тайландски. Позвъни на домашния телефон на Ракел и я помоли да прегледа дисковете му. Част от колекцията му бе останала в Холменколен. Носеше ги там, за да ги слуша и за да „спасява“ с тях Ракел и Олег. Елвис Костело, Майлс Дейвис, „Лед Цепелин“, „Каунт Бейси“, „Джейхокс“, Мъди Уотърс. Уви, любимите му музикални легенди не успяха да предотвратят нещастията, стоварили се върху най-близките му хора.
Сега Ракел държеше на отделен рафт в аудиоколекцията си дисковете му, които тя без грам ирония наричаше „музиката на Хари“.
— Прочети ми заглавията на всички парчета — помоли той.
— Шегуваш ли се?
— Ще ти обясня по-късно.
— Добре. Първият албум е на „Ацтек Камера“.
— Да не си ги…
— Да, подредих ги по азбучен ред — малко смутено призна тя.
— Така правят мъжете.
— Така правиш ти, а това все пак са твоите дискове. Да продължавам ли?
Двайсет минути по-късно стигнаха до буква W и „Wilco“. Дотук парчетата не породиха никаква асоциации в съзнанието на Хари. Ракел току въздишаше тежко, но продължаваше да чете:
59
Специално обособени помещения, предназначени само за зависими, използващи венозни наркотици. Те имат право да си инжектират еднократна доза, внесена от самите тях. Тези „стаи“ са създадени с цел да се ограничи броят на свръхдозите, на заразяването с хепатит и СПИН, както и зависимите да се информират за опасностите и последствията от приема на наркотици. — Б.пр.