— Нещо друго? — Бернтсен попи потта над горната си устна.
Белман продължаваше да пружинира на стъпала — като хлапе, което се опитва да надникне зад висока за ръста му преграда.
— Няма друго, Трюлс. Благодаря за кафето.
Бернтсен се върна в кабинета си и се приближи до прозореца. Погледна навън. Навярно и Белман го е забелязал: червения плакат, закачен на дървото.
В дванайсет часа пред ресторант „Скрьодер“ се бяха събрали обичайните жадни душѝ. Чакаха Нина да отвори.
— Уф — изсумтя тя, когато забеляза Хари.
— Спокойно, не идвам за бира. Само ще закуся. И ще те помоля за услуга.
— Стресна ме раната ти — поясни Нина и задържа вратата. — Целият ти врат е посинял. С какво си го…
— С монтажна лента.
Нина кимна и се отдалечи, за да събере и другите поръчки. Служителите в „Скрьодер“ следваха поведенческата линия на съчувствие към клиентите, но не позволяваха това да пречи на работата им.
Хари седна до обичайната си маса в ъгъла до прозореца и набра номера на Беате Льон.
Включи се гласовата поща. Изчака сигнала и записа съобщение:
— Аз съм. Вчера се запознах с възрастна дама и успях да нанеса дълбоки следи в паметта ѝ, затова за известно време смятам да стоя далече от полицейски управления. Оставям ти две пликчета с кръвни проби в „Скрьодер“. Ела да ги вземеш лично. Търси Нина. Ще те помоля и за още една услуга. Белман ми обеща да състави адресна справка за „Блиндерн“. Моля те — при максимална дискретност — да извадиш ксерокопия на всички списъци, преди да ги е разпратил до служителите в ОРГКРИМ.
Хари затвори. Набра Ракел. Пак гласова поща.
— Здрасти, Хари е. Трябват ми малко чисти дрехи. При теб, надявам се, са останали няколко ризи и панталони от… едно време. Реших да вдигна малко нивото и да се нанеса в „Плаза“. Ако ми изпратиш дрехи по такси, би било… — по навик се опитваше да измисли определение, което да я разсмее; например „бомба“, „върхът“ или „супер яко“. Понеже обаче не му хрумна нищо подходящо, се спря на: — … чудесно.
Нина донесе чаша кафе и пържено яйце. Хари тъкмо набираше Ханс Кристиан. Сервитьорката го изгледа строго. В „Скрьодер“ важеше негласна забрана за използването на компютри, настолни игри и мобилни телефони. Тук хората пиеха — предимно бира, — хранеха се, разговаряха или мълчаха, а в краен случай четяха вестници. Книгите попадаха в граничната сива зона.
Хари направи знак на Нина, че смята да приключи бързо, и тя му кимна великодушно.
— Хари? — в гласа на Ханс Кристиан се усещаше и облекчение, и шок: — Поболях се от притеснение! Добре ли мина?
— По десетобалната система…
— Да?
— Чу ли за стрелбата по „Мадсерю але“?
— Само не ми казвай, че са гърмели по теб!
— Имаш ли оръжие, Ханс Кристиан?
Хари сякаш чу как събеседникът му едва преглътна слюнката си.
— Ще ми е нужно ли, Хари?
— Не на теб — на мен.
— Хари…
— За самозащита. В краен случай.
— Имам само стара карабина, останала от баща ми — отвърна адвокатът след кратка пауза. — Той ходеше на лов за елени.
— Отлично. Увий я в нещо и я донеси в „Скрьодер“. Ще се справиш ли до четирийсет и пет минути?
— Ще се опитам. К… какво смяташ да правиш?
Хари срещна предупредителния поглед на Нина, застанала зад бара.
— Да закусвам — отвърна Хари и затвори.
Пред портата на гробището в Стария град Трюлс Бернтсен видя паркирана черна лимузина. Приближи се, вратата към пасажерската седалка се отвори и оттам слезе висок поне два метра мъж в черен костюм, с широка долна челюст и пригладена коса. Външният му вид носеше отпечатъка на нещо азиатско, което Трюлс винаги бе свързвал със саами, финландци и руснаци. Сакото му изглеждаше твърде тясно в раменете и едва ли бе шито по мярка.
Мъжът отстъпи встрани и подкани с жест Трюлс да заеме мястото до шофьора.
Трюлс забави крачка. С Дубай се бяха разбрали никога да не ги виждат заедно. Ако тези мъже бяха пратеници на подземния бос, кое го бе подтикнало да наруши уговорката? Огледа се. Наоколо не се виждаше жива душа.
Поколеба се.
„Класическо ликвидиране на неудобен играч“, даде си сметка той.
Погледна непроницаемото лице на едрия мъжага. Трюлс се питаше дали липсата на слънчеви очила вещае нещо добро или по-скоро обратното.
Все още можеше да избяга. Ами после?
— Q5 — промърмори Трюлс и се качи в лимузината.
Веднага хлопнаха вратата. Купето тънеше в мрак, вероятно заради тонираните стъкла. А климатикът поддържаше доста ниска температура. На шофьорското място седеше мъж с лице на лакомец62. И той в черен костюм, с пригладена коса. Най-вероятно руснак.