Засмях се. Знаех защо ме унижи. Знаех какво иска. Беше тайно влюбен в Камила, а тя — в мен, но не тайно. На един купон обарах какво има под пуловера ѝ. Впрочем то хич не беше много. Бях се похвалил пред две момчета, Дидрик явно беше чул и бе решил да ме подреди. Не че толкова държах да се пиша отворко, но не исках да ме натика сред мижитурките. Затова отидох при Туту в рокерския клуб. Вече бях започнал да пласирам за тях в училище и обясних, че за да си върша добре работата, е нужно да всявам респект. Туту се ангажира да „посъветва“ Дидрик. По-късно Дидрик така и не обясни как си е прищипал двата пръста под горната панта на мъжката тоалетна, но повече не ме нарече кафяв плъх. И — правилно! — не осъществи мечтата си да стане пианист. Мамка му, как боли! Не, не ми трябва утеха, татко, трябва ми още един куршум. И ще напусна този свят съвсем мирно и тихо, обещавам. Ето, камбата пак заби. Татко?
Втора глава
На летище „Гардермуен“, Осло, наближаваше полунощ, докато самолетът от Банкок, полет SK-459, рулираше по пистата към определеното за него място до изход 46. Торд Шулц, командирът на полета, натисна докрай спирачката и летателният апарат, „Еърбъс“ 340, спря. Шулц изключи подаването на гориво. Металическото свистене на реактивните двигатели постепенно се превърна в добродушно бръмчене, а не след дълго напълно заглъхна. По силата на дългогодишен навик Торд Шулц веднага погледна часовника. От кацането минаха три минути и четирийсет секунди. Пристигаха с дванайсет минути по-рано от разчетното време. Заедно с втория пилот се заеха да попълват контролната карта, защото самолетът щеше да изкара нощта на стоянката за престой. С целия си товар. Шулц разгърна папката с бордния журнал. Септември 2011. Банкок го изпрати с дъжд и зноен въздух. С такова нетърпение бе чакал да се прибере у дома и да се наслади на първите прохладни есенни вечери. На света няма по-хубаво място от Осло през септември. Командирът попълни графата за неизразходен керосин в горивния отчет. Случвало му се бе да му искат обяснения за преразход на гориво — след полети от Амстердам или Мадрид, когато бе летял с по-висока скорост от икономически изгодната и бе изразходил керосин за хиляди крони, та да стигне навреме. След няколко такива полета началникът на пилотския състав го привика за обяснение.
— Закъде бързаше? — нападна го той. — Пътниците на борда не са имали прекачвания!
— Най-точната самолетна компания на света — цитира под нос Торд Шулц лозунга от рекламата.
— Икономически най-закъсалата самолетна компания на света! Това ли е обяснението ти?
Тогава Торд Шулц само сви рамене. Нямаше как да признае истината: бе настъпил газта, за да може самият той да стигне навреме за полета до Берген, Тронхайм или Ставангер. Защото Торд Шулц държеше именно той, а не някой от колегите му, да пилотира самолета по този маршрут.
Беше прекалено стар и се очертаваше единствено да го смъмрят. Освен това през дългата си кариера не бе допускал сериозни грешки, разчиташе на безусловната подкрепа от профсъюза, а и само след няколко години навършваше петдесет и пет и щеше да се пенсионира. Торд Шулц въздъхна. За тези няколко години му предстоеше да поправи нещата, та да не свърши като най-закъсалия пилот на света.
Подписа бордовия журнал, стана и излезе от пилотската кабина, за да покаже на пасажерите ослепителнобелите си зъби и загорялото си лице. С тази усмивка ги уверяваше, че е самият мистър Безопасност. Пилот. Професионалното звание, което някога го издигаше на пиедестал в очите на хората. Безброй пъти бе наблюдавал как, споменавайки магическата дума „пилот“, тутакси израства в очите на жени и мъже, стари и млади, до един подвластни на харизмата, на небрежния му хлапашки чар, но възхитени и от хладнокръвната съобразителност и решителност, от изключителния интелект и смелостта на летеца, който дръзва да пребори физичните закони и изконните човешки страхове. Това обаче се превърна в отживелица. Сега го третираха не по-различно от автобусен шофьор и го питаха колко струват най-евтините билети до Лас Палмас и защо неговата компания не предлага място за краката колкото „Луфтханза“.