— Готина къща.
Егати идиотско включване! Идеше ми да потъна вдън земята от срам.
— От 1942 до 1945 година тук е живял Хелмут Райнхард, началникът на Гестапо в Норвегия.
— Съседите сигурно не ви притесняват.
— Съседната къща също е моя. Там живеел лейтенантът на Райнхард. Или обратното.
— Обратното?
— Тук някои неща трудно се поддават на тълкование — устните на стареца се разтеглиха в усмивка на гущер. Същински комодски варан.
Знаех колко трябва да внимавам, но не се стърпях:
— Едно нещо не ми стана ясно. Один ми плаща седемнайсет процента, останалите банди — също толкова. А вие сформирате отбор от трима и им давате общо двайсет и пет процента. Защо?
Старецът се бе вторачил в едната половина от лицето ми.
— По-безопасно е да бъдат трима вместо един, Густо. А аз се подлагам на риск наравно с моите дилъри. Изгубиш ли всички пешки, въпрос на време е да се стигне до шах и мат, Густо. — Дъртакът повтаряше името ми, сякаш звуковата комбинация му доставяше удоволствие.
— Но печалбата…
— За печалбата не бери грижа — остро ме прекъсна той. После се усмихна и гласът му отново омекна: — Нашата стока идва право от извора, Густо, и е шест пъти по-чиста от хероина менте, който се размесва първо в Истанбул, после в Белград и накрая в Амстердам. Въпреки това я купуваме на много по-изгодна цена. Схващаш ли?
— Можете да разредите дрогата седем-осем пъти повече от останалите.
— Разреждаме я, но добавяме по-малко примеси от останалите. Продаваме стока, достойна да се нарече хероин. Това вече го знаеш. Именно затова веднага прие да работиш за по-малка комисионна. — Огънят от камината проблесна в белите му зъби. — Защото си наясно, че ще пласираш най-добрата стока в града и ще надхвърлиш три-четири пъти оборота си от продажбата на брашното на Один. Всеки ден виждаш с очите си как клиентите подминават всички дилъри на хероин и се спират пред онзи с…
— … екипа на „Арсенал“.
— Още от дебюта ти с моя хероин клиентите ще научат, че качествената стока е при теб, Густо.
После ме изпрати.
Понеже през цялото време беше седял с вълнено одеяло над краката, си бях помислил, че е инвалид или нещо подобно, но той най-изненадващо се оказа много пъргав за възрастта си. На вратата спря — явно не желаеше да се показва навън. Хвана ръката ми над лакътя и леко стисна трицепса ми.
— До скоро виждане, Густо.
Кимнах. Както споменах, вече се бях досетил какво друго иска. „Виждал съм те в действие.“ Седял е зад затъмнените стъкла на лимузината и ме е изпивал с очи, все едно съм шибаният Рембранд. Затова не се съмнявах, че ще си издействам каквото съм си наумил.
— Разузнавачът да е сестра ми, а куриерът — едно момче на име Олег.
— Чудесно. Друго?
— Искам екип с номер 23.
— Аршавин — промърмори доволно по-високото Сребърно момче. — Russian33.
Явно не беше чувал за Майкъл Джордан.
— Ще видим — позасмя се глухо старецът и погледна към небето. — Сега Андрей ще ти покаже нещо и после можеш да започваш.
Ръката му продължаваше да опипва мускулите ми, а мазната му усмивка — да лепне на лицето му. Бях хем изплашен, хем въодушевен. Изплашен и въодушевен като ловец на комодски варани.