По възпалената кожа между лопатките му пропълзя приятен гъдел.
Сякаш цялото му тяло тръпнеше в очакване на предстоящото.
Трета глава
Мъжът в ленения костюм слезе от скоростния влак на Централната гара в Осло. Явно през изминалия ден слънцето бе огрявало родния му град, защото въздухът още се усещаше топъл и приятен. Мъжът, с почти смешно малка кожена чанта в ръка, бързо излезе през южния изход от гарата. Навън сърцето на Осло — което според някои изобщо не съществувало — биеше в нощен режим. Няколкото автомобила в кръговото кръстовище до светофара поеха един по един на изток към Стокхолм и Тронхайм, на север към други квартали или на запад към Драмен и Кристиансан. И по големина, и по форма светофарът напомняше бронтозавър — загиващ гигант, чието място щяха да заемат жилищни и офис сгради в новия великолепен квартал на Осло с новата великолепна сграда на Операта. Мъжът спря и вдигна очи към белия айсберг3, разположен между светофара и фиорда. Сградата си извоюва редица архитектурни отличия по цял свят. Чуждестранни туристи се стичаха в Осло да разгледат италианския мраморен покрив, скосен към морето. Светлината от големите прозорци на сградата бликаше със силата на озаряващото я лунно сияние.
„Определено е подобрение“ — помисли си мъжът.
Пред себе си виждаше не бъдещия нов квартал, а миналото. Защото тук някога се помещаваше така нареченото „стрелбище“ на Осло — територията на наркоманите. Забиваха спринцовки в телата си и яздеха опиянението си зад порутена казарма, която едва прикриваше тези изгубени деца на норвежката столица и спускаше параван между тях и нищо неподозиращите им, добронамерени родители със социалдемократически убеждения. Подобрение… Пропадането им в ада щеше да премине сред по-красив градски пейзаж.
От три години не се беше връщал тук. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому.
Седяха на затревената площ между гарата и шосето — все така друсани като едно време. Някои лежаха по гръб със затворени очи, сякаш слънцето им блестеше твърде силно в очите, други клечаха в търсене на читава вена, трети се бяха превили с подкосени колене и се чудеха идват ли насам, или си тръгват.
Същите лица. Не онези живи мъртъвци, които преди три години се мотаеха тук: те отдавна лежаха под земята. Лицата — лицата бяха същите.
Тръгна нагоре по улица „Толбю“. Понеже причината да се върне имаше връзка с наркоманите, той се опита да си изгради впечатление: дали за тези три години са се увеличили, или са намалели. Забеляза, че по „Плата“ отново се вихри търговия. Малкият, боядисан в бяло, асфалтов четириъгълник от западната страна на предгаровия площад някога представляваше норвежкият аналог на Тайван — зона за свободна търговия с наркотици, създадена от властите с цел да държат под око случващото се там и да предотвратят зарибяването на нови клиенти.
Но постепенно търговията се разрасна, „Плата“ разголи истинското лице на Осло — един от европейските градове с най-високо потребление на хероин — и мястото се превърна в туристическа атракция.
Статистическите данни за продажбата на хероин и за фаталните случаи на предозиране отдавна петняха името на норвежката столица, но „Плата“ лепна несравнимо по-голямо позорно клеймо. Вестниците и телевизията засипаха страната със снимки и кадри на дрогирани младежи — зомбита, бродещи посред бял ден из центъра на Осло. Срещу политиците заваляха ожесточени упреци. „Недостатъчно програми за лечение“, „Затворническите присъди фабрикуват наркозависими“, „Новото класово общество ражда престъпни банди и превръща емигрантските среди в инкубатори на наркомани“, размахваха пръст левите, докато десните държаха властта.
„Незадоволително полицейско присъствие“, „Прекалено лесен достъп до бежански статут“, „Седем от десет затворници — чужденци“ — тръбяха гръмогласно десните по време на лявото управление.
След серия от безславни отстъпления накрая градските власти в Осло прибягнаха до неизбежното. Решиха да се пощадят. Да заметат проблема под килима. Да затворят „Плата“.
Мъжът в ленения костюм видя как някакъв тип с екипа на футболния отбор „Арсенал“ в традиционните бяло и червено стои на стъпало пред четирима души, пристъпващи нервно от крак на крак. „Топчията“ проточи врат като кокошка и рязко завъртя глава наляво-надясно. Главите на останалите четирима обаче не помръдваха. Взираха се неотлъчно в мъжа с футболния екип. Явно дилърът изчакваше да се събере пълен отбор за „среща“ — поне петима, а вероятно и повече. После щяха да му платят, а той — да ги заведе при дрогата: зад ъгъла или в някой заден двор, където чака партньорът му. Пласьорите следваха твърда схема: куриерът никога не взема пари, а касиерът никога не носи у себе си дрога. Така затрудняваха полицията да събере убедителни доказателства срещу всеки от тях, че участват в разпространение на наркотици. И все пак мъжът в ленения костюм се учуди, защото този метод отдавна остаря — използваха го през осемдесетте и деветдесетте години. Преди да напусне Осло, знаете, че понеже полицаите вече не пипат уличните пласьори, продавачите на наркотици изобщо не си правят труда да прилагат гореописаната усложнена схема, а направо искат от клиентите да се разплащат с тях на улицата: в едната ръка държат парите, в другата — стоката. Дали пък полицаите не са подновили практиката да арестуват дилърите на улицата, запита се мъжът.