По лицето на непознатия пред мен прочетох извратено хищно желание, каквото пламтеше и в очите на моята бъдеща министърка.
— Разкарай се — процедих аз.
— Кой е шефът ти? Искам да говоря с него.
С шефа ми? Този тип беше или изперкал, или пълен идиот.
— Изчезвай!
Онзи обаче не помръдна. Продължи да стои пред мен с лека чупка в ханша. Извади найлоново пликче с бял прах — около половин грам, прецених на пръв прочит.
— Ето ти мостра от материала. Занеси я на шефа ти. Един грам струва осемстотин крони. Само внимавайте с дозировката. Това стига за десет дози. Вдругиден пак ще дойда тук по същото време.
Мъжът ми подаде пликчето, обърна се и закуцука надолу по улицата.
Обикновено веднага изхвърлях такива мостри директно на боклука. Как да продам нещо, в чието качество не съм сигурен? Все пак трябваше да си пазя репутацията. Но налудничавият блясък в очите на непознатия ме възпря. В края на работния ден се отчетохме на Андрей и аз заведох Олег и Ирене в Хероиновия парк. Поразпитахме „дрОгарчетата“ дали някой иска да тества нова стока. Туту ме беше водил на такива „дегустации“. Когато в града пристигне непознат наркотик, дилърите отиват там, където се навъртат най-отчаяните наркомани, защото те са готови да си вкарат каквото и да е, стига да е на аванта. Не им пука дали ще ги убие. Те и без това са си кажи-речи пътници.
Събрахме четирима доброволци. Първо поискаха бонус към „дегустацията“ — по една стандартна доза. Отказах. Останаха трима. Разпределих дозите.
— Само толкова ли! — възропта един от наркоманите, които си преплиташе езика като покосен от инсулт.
Сопнах му се да си трае, ако иска да получи десерт.
Тримата — аз, Ирене и Олег — наблюдавахме зорко, докато тримата търсеха да нацелят некалцирана вена. Изшиха се с вещината на лекари.
— О, по дяволите… — изпъшка единият.
— Ааааа — простена другият.
После се възцари мълчание. Пълна тишина. Сякаш бяхме изстреляли ракета в космоса и бяхме изгубили всякаква връзка с нея. Но въпреки липсата на контакт, екстатичният израз в очите им, преди да се понесат в космическия простор, говореше достатъчно ясно: „Хюстън, нямаме проблем“42. Когато се приземиха, вече се беше стъмнило. Полетът им продължи над пет часа — два пъти по-дълго отколкото държи хероинът. Пилотите изпитатели бяха единодушни: никога не са „изтрещявали“ така. Искаха още, молеха ме да им дам остатъка от пликчето и пристъпиха към мен, протегнали напред ръце като зомбитата от „Трилър“. Тримата избухнахме в смях и се ометохме оттам.
Прибрахме се в репетиционната и седнахме на матрака. Случилото се ме подтикна към сериозен размисъл. Опитен наркоман на „помпа“ обикновено си вкарва по четвърт грам хероин, а четири пъти по-малка доза от новото изстреля във висините най-закоравелите дрОгари в града, все едно никога не са се друсали! Онзи тип ми беше дал чиста стока. Но какво представляваше тя? На вид, мирис и консистенция напомняше хероин, но ако беше хероин, толкова нищожна доза нямаше да ги държи пет часа. Така или иначе, бях се натъкнал на златна мина. Към един грам — за осемстотин крони — прибавяш това-онова, правиш три пъти по-голямо количество и го продаваш за хиляда и четиристотин кинта. Пласирам ли по петдесет грама дневно, ето ти трийсет бона право в джоба. В моя джоб и в джобовете на Олег и Ирене.
Светнах ги за бизнес предложението. С цифри.
42
От емблематичната реплика на екипажа на „Аполо“ 13 към Командния център в Хюстън „Хюстън, имахме проблем“, често погрешно цитирана като „Хюстън, имаме проблем“ — Б.пр.