Преди два часа Ракел го събуди шепнешком с чаша димящо кафе. Сутрин тя винаги говореше съвсем тихо — и на Хари, и на Олег — сякаш за да улесни прехода от сънищата към реалността.
Хари погледна във видеокамерата, чу бръмчене и отвори вратата. Бързо влезе в сградата, като държеше на показ куфарчето си. Сложи идентификационната си карта на пропуска пред затворническия служител и се постара да покаже по-красивия си профил.
— Ханс Кристиан Симонсен — промърмори служителят и без да вдига глава, прегледа списъка пред себе си. — Ето, открих ви. Идвате за Олег Фауке.
— Точно така.
Колега на служителя поведе Хари по мрежа от коридори. Пресякоха откритата галерия в средната част на затвора. Служителят бъбреше колко топла есен се очаквала и току подрънкваше с ключовете си. Минаха през общото помещение. Маса за пинг-понг с две ракети и отпорена книга върху нея; малка кухня с шайби салам, сирене, хляб и нож за хляб. Но никъде не се виждаха затворници.
Спряха пред бяла врата. Служителят врътна ключа.
— По това време на деня не отключвате ли всички килии? — попита Хари.
— Другите килии са отключени, но този е задържан по параграф 171 от Закона за наказателното производство и му се полага само по час разходка на ден43.
— А другите арестанти къде са?
— Един господ знае. Сигурно са им пуснали „Хъслър“44.
Служителят му отключи килията, Хари влезе и изчака стъпките му да заглъхнат. Килията беше стандартна: десет квадрата, легло, шкаф, бюро със стол, рафтове с книги, телевизор. Седнал зад бюрото, Олег го гледаше изумен.
— Искал си да ме видиш.
— Мислех, че не ми разрешават свиждания.
— Това не е свиждане, а консултация с адвоката ти.
— С адвоката ми?
Хари кимна. На Олег тутакси му просветна. Умно момче.
— Как…
— За убийството, по което си обвиняем, не се предвижда изолационен режим и уредихме посещението сравнително лесно.
Хари отвори куфарчето, извади бял геймбой — игрова конзола — и го подаде на Олег.
— Заповядай. За теб е.
— Откъде си го купил? — Олег поглади с пръсти дисплея.
Хари сякаш забеляза лека усмивка да пробягва по сериозното му момчешко лице.
— Винтидж45 модел на батерии. Намерих го в Хонконг. Бях се заканил да те спукам на „Тетрис“.
— Мечтай си! — засмя се Олег. — На „Тетрис“ и подводно плуване винаги ще държа рекорда!
— А онзи път в басейна „Фрогнер“? Май те разминах с един метър, а?
— Да бе! Изостана с един метър! Мама ще го потвърди, нали и тя присъстваше.
Хари не смееше да мръдне, за да не развали мига. Жадно поглъщаше щастието, струящо от усмивката на Олег.
— За какво ме извика да говорим? — попита след малко Хари.
По лицето на Олег отново плъзнаха сенки. Той започна да опипва нервно конзолата, все едно търсеше пусковото копче.
— Не те пришпорвам, Олег, но най-лесно е да започнеш от самото начало.
— Мога ли да разчитам на теб за всичко?
Хари само успя да кимне.
— Искам да ме снабдиш…
Олег направо заби нож в сърцето му и го завъртя, защото Хари вече се досещаше за продължението.
— Тук продават само жълто и спийд, а на мен ми трябва виолин. Ще ми помогнеш ли, Хари?
— Затова ли ме извика?
— Единствен ти можеш да заобиколиш забраната за свиждане.
Олег прикова в Хари потъмнелия си сериозен поглед. Само леко потрепване по тънката кожа под окото му издаде колко е отчаян.
— Знаеш, че не мога да го направя, Олег.
— Не ми ги пробутвай тия! — Суровата металическа нотка в гласа му отекна между стените.
— Защо не те снабдят онези, за които си продавал?
— Какво съм продавал?
— Не ме баламосвай! — Хари удари с длан по капака на куфарчето. — Намерих екип на „Арсенал“ в шкафчето ти на „Вале Ховин“.
— Тършувал си из…
— Открих и това — Хари хвърли върху бюрото семейната снимка. — Знаеш ли къде е сега това момиче?
— Коя…
— Ирене Хансен. С нея сте били гаджета.
43
Според параграф 171 на обвиняеми, които има голяма опасност да извършат ново престъпление, се налага по-строг затворнически режим. — Б.пр.