Просва се обратно на възглавницата и издишва шумно, чакайки чудовището в гърдите му да се успокои. След време сърцето му забавя своя ритъм. Отново докосва белезите по лицето си. Все още го болят. Не само отвън. Знае, че ще продължават да го болят, докато не открие човека, подпалил апартамента му и отнел живота на най-страхотното малко момченце на света.
Хенинг се обръща към часовника на нощното шкафче. Още няма десет и половина вечерта. Главоболието, което го е принудило да си легне преди час и половина, продължава да го измъчва. Хенинг разтрива слепоочията си и отива в кухнята, където изважда последното кенче кола от хладилника. Връща се в дневната и маха дрехите и вестниците от дивана, след което сяда и отваря кенчето. Звукът на балончетата, издигащи се към повърхността, отново го приспива. Затваря очи, копнеейки за сън без снежинки.
2
— Колко още ще се бавите? Искам да се прибера вкъщи.
Гюнхилд Дукен се навежда над тезгяха и поглежда към мъжете. От тонколоните бумти песен на „Юке & Валентинерне“. Гайр Грьонинген лежи на пейката и опитва да повдигне 135-килограмовата щанга над главата си, пъшкайки. Пред огледалото зад него стои набит мъж, който държи ръката си над щангата, но не я докосва.
— Само още няколко повдигания — отговаря Петер Холте, без да изпуска щангата от очи.
Дукен се обръща и поглежда към часовника на стената. Той показва 22:45.
— Петък е, момчета. Петък вечер, за бога. Почти единадесет часа е. Нямате ли някаква друга работа?
Двамата мълчат.
— Хайде, постарай се малко — обажда се Пер Ула Хегелюн, който седи със скръстени ръце на края на пейката. Грьонинген почти е повдигнал щангата над главата си, но ръцете му треперят. Холте внимателно я хваща и му помага.
— Още едно — казва той. — Можеш да направиш още едно.
Грьонинген вдишва дълбоко, снижава щангата до гърдите си и после с мощен рев отново я изтласква нагоре. Мускулите му треперят, а Холте го оставя да извоюва всеки един милиметър от пътя на щангата до разклонената стойка. След това Грьонинген се изправя, клатейки глава. Почесва се по брадата и отмества косата от лицето си.
— Много добре — казва Хегелюн и кимва одобрително. Грьонинген му се мръщи.
— Не съм съгласен. Обикновено се справям много по-добре.
Хегелюн поглежда нервно към Холте, но единственото, което получава в замяна, е един кисел поглед. Холте разхлабва своя тренировъчен колан, изучавайки отражението си в огледалото. Обръсната му глава, като всичко останало в него, е с изкуствен загар, получен след десетки часове в солариум. Наглася черните си ръкавици и се любува на мускулите, издули белия му потник. Стяга се и гледа доволно как бицепсът му изпъква. След това вдига нагоре спортния си клин и тръгва към рецепцията, зад която отегчената Гюнхилд Дукен чете списание, подпряла главата си с ръка.
— Тази вечер ще правиш ли нещо? — пита Холте и спира пред нея. Гласът му е мек и изпълнен с надежда.
— Ще се прибера вкъщи — отговаря тя, без да вдига глава.
Холте кимва бавно, продължавайки да я гледа.
— Искаш ли компания?
— Не — отвръща без колебание тя.
Холте се намръщва.
— Имаш среща с някого?
— Не е твоя работа — отговаря Дукен.
След кратка пауза Холте се обръща към Грьонинген, който му кимва окуражително.
— Само ние сме — казва Холте. — Мога да заключа вместо теб, ако искаш.
Дукен затваря списанието.
— Защо не ми каза това по-рано? — тросва му се тя. — Или трябваше да чакаш до последния възможен момент?
— Но аз…
Сянка пада върху лицето на Холте и той забива поглед в краката си.
— Ок — въздъхва тя сърдито. — Знаеш къде са ключовете.
Дукен отива до закачалката и облича тънко черно яке.
Пуска мобилния си телефон в чантата си, която окачва на рамото си.
— Не се претоварвайте.
— Ще тренираме пак чак в неделя.
— Уау — казва тя саркастично. — Един почивен ден.
Холте се усмихва и я проследява с очи. Дукен се насочва към вратата, звънчето над нея иззвънява и тя изчезва в нощта. Холте почти незабележимо поклаща глава, след което отива зад тезгяха, спира музиката и вади диска — „And Justice for All“2 на Metallica, от едно чекмедже. Пуска осмата песен, „То Live is to Die“3, увеличава звука и превърта до средата на парчето.
— Все още нямаш късмет, а? — пита Хегелюн с усмивка, когато Холте се връща. Той го поглежда смръщено, но не отговаря. Вместо това пита кой е следващият.