Той отпива от чая си и оставя чашата на масичката.
— Ако сега ти кажа всичко, което знам, няма да имаш причина да ми помогнеш.
— Ако си невинен, ще имам. Не бих оставил един невинен човек да изгние в затвора.
Пули отново се усмихва.
— Не мога да чакам толкова дълго.
— Какво имаш предвид?
— Ако ти разкрия всичко днес, ще хукнеш по следите и напълно ще забравиш за мен. Освен това не съм сигурен, че ако започнеш да разследваш смъртта на сина си, ще стигнеш много далече. А ако стигнеш, най-вероятно ще те убият.
Хенинг поглежда Пули.
— Значи говорим за опасни хора?
— А ти какво мислиш? Каква полза ще имам от теб, ако те ликвидират? Освен това нямам много време. Обжалването на присъдата ми започва след броени дни.
— Ок, разбирам това, но…
— Валеше — казва Пули. — През онази нощ.
Хенинг го гледа няколко секунди, след което изсумтява.
— Благодаря. Вече знаех това. Всеки би могъл да открие дали е валяло.
— В нощта на пожара аз седях в кола, паркирана пред апартамента ти. Чистачките бяха включени през цялото време.
— Защо си бил там?
— В момента това не е важно. Въпросът не е защо съм бил там.
— А какво?
— Въпросът е, че видях някого, който нямаше работа там, да влиза в двора на сградата.
Стомахът на Хенинг се свива на кълбо.
— Откъде знаеш, че е не е имал работа там?
— Защото знам кой е.
Кръвта на Хенинг изстива.
— Кой е?
Пули се усмихва.
— Мисля, че казах достатъчно засега.
— Не, това не е достатъчно! От къде знаеш, че не е имал причина да бъде там?
Пули въздъхва.
— Не живееше там и доколкото знам не познаваше никого от живущите в сградата. Кварталът не беше от негов тип.
— Но е познавал мен или е знаел кой съм?
Пули извръща поглед, след което сръбва от чая си.
— Не знам.
— Хайде, разбира се, че знаеш. Виждам го в очите ти.
— Не.
Хенинг го гледа дълго време.
— От къде знаеше, че живеех там?
— А?
— Каза, че си седял пред апартамента ми и си знаел, че съм живеел там. От къде си знаел?
— На следващия ден прочетох за теб във вестника. Събрах две и две.
— Добре — казва неохотно Хенинг. — Но този мъж… откъде го познаваш?
— Казах достатъчно.
— Не.
— Повече няма да ти кажа.
— Как е влязъл?
— А?
— В двора. С взлом? С ключ? Или е позвънил на някой звънец?
— Беше ми трудно да видя от мястото, където се намирах. Но успя да влезе. И това е всичко, което ще ти кажа. Засега.
— Носеше ли нещо?
Пули отново въздъхва.
— Чанта.
— Черна? Синя? Бяла?
— Не знам. Беше тъмно. И това е всичко.
Хенинг отново изсумтява.
— От къде да знам, че не си измисляш всичко това?
— Лъжец ли ме наричаш?
— Не точно. Но имаме проблем. Не мога да проверя това, което ми казваш. Мъж, който влиза в двора на сградата? Хайде, Пули. Трябва да ми дадеш повече от това.
— Казвам ти истината.
— Така ли?
— Погледни ме — казва Пули и се обляга агресивно напред. — Приличам ли ти на лъжец?
Докато разглежда лицето на Пули, Хенинг отново чува думите на Ирене Отнес в главата си. Дишането му се учестява, когато се вглежда в очите му.
— Не знам — въздъхва Хенинг накрая.
— Наистина ли не знаеш? — казва Пули и се обляга назад. — Трябва да решиш колко струва за теб животът на сина ти. Гарантирам ти, че знам неща, които ще те заинтригуват. Но ако това не ти е достатъчно, по-добре си тръгвай сега.
Пули извръща поглед. „Ядосан е — мисли си Хенинг. — Или пък е страхотен актьор.“ Той отново се вглежда в лицето му, след което кимва.
— Ок — казва Хенинг.
28
„Слава богу, че е почти обяд“ — мисли си Турлайф Бренден и се хваща за стомаха, който в последно време му създава неприятности. Надява се, че не е някакъв вирус.
Компютърът му съобщава за току-що получен имейл. Турлайф минимизира уеб страницата, която разглежда, и кликва върху служебната си поща. Не разпознава изпращача, но това, което е изписано в полето „Относно“, го кара да отвори писмото.